Лий Чайлд: Врагът

Точно срещу предпоследната стая на мотела бяха паркирани накриво две патрулни коли на градската полиция. Между тях беше затиснато невзрачно автомобилче с четири врати, цялото изпотено от мъглата. Беше червен четирицилиндров форд от най-простия модел, с тесни гуми и пластмасови тасове. Очевидно беше под наем. Спрях хъмъра до дясната патрулка и изскочих на студа. Музиката отвъд шосето задумка още по-силно. Лампите в предпоследната стая бяха загасени, а вратата й зееше широко отворена. Помислих си, че полицаите искат да поддържат температурата вътре ниска. За да не би старецът да се размирише. Нямах търпение да му хвърля един поглед. Никога преди не бях виждал мъртъв генерал, това поне беше сигурно.

Трима от полицаите останаха в колите си, само един слезе, за да ме посрещне. Беше с бежов униформен панталон и късо кожено яке, с издърпан до брадичката цип. Без шапка. От значката на якето му разбрах, че се казва Стоктън и е заместник-шеф на полицията. Не го познавах. Никога преди не бях служил по тия места. Беше побелял, около петдесетгодишен. Среден на ръст, възпълен и леко отпуснат, но от начина, по който огледа значките ми, предположих, че може би е бивш военен, каквито впрочем са много от полицаите на гражданска служба.

— Господин майор — каза той вместо поздрав.

Кимнах. Бивш военен, без съмнение. Върху пагоните на майора има златни дъбови листенца, два сантиметра широки, по едно от всяка страна. Човекът ме гледаше изотдолу и малко косо, което не е най-удобният ъгъл, но очевидно знаеше къде да погледне и разбираше от военни чинове. Аз пък познах гласа му. Беше същият, който ми позвъни по телефона в дванайсет и пет секунди.

— Аз съм Рик Стоктън — каза той. — Заместник-началник.

Гласът му беше равен. Явно и преди бе виждал умрели от инфаркт.

— Джак Ричър — отвърнах. — Дежурен от военната полиция.

На свой ред той също позна гласа ми. Усмихна се.

— Значи дойде — рече той. — Все пак.

— Не ми каза, че починалият е с две звезди.

— Е, такъв е.

— Не съм виждал досега мъртъв генерал.

— Малко хора са виждали — отвърна той. От начина, по който го каза, заключих, че е служил в армията.

— Военен, а? — запитах.

— Морски пехотинец — каза той. — Сержант първи клас.

— Баща ми беше служил в морската пехота — отбелязах аз. Когато разговарям с морски пехотинци, не пропускам да подчертая този факт. Сякаш той ме легитимира пред тях, най-общо казано. Да не би случайно да ме вземат за обикновен чорбар. Ала без повече подробности. Не им казвам например, че баща ми е стигнал до чин капитан. Сержантският и офицерският състав на морската пехота не изгарят от взаимна симпатия.

— Хъмър — отбеляза той, като оглеждаше одобрително джипа ми. — Бива ли го?

Кимнах. Хъмър е популярното название на всъдеходния джип „Хъмви“, което е лесна за произнасяне версия на съкращението за „високопроходима многоцелева колесна машина“, което пък описва достатъчно изчерпателно за какво става дума. Така впрочем е с повечето названия в армията — всяко нещо си има име, а името казва всичко, което трябва да знаеш.

— Върши работа — отвърнах.

— Като че ли е малко широчък — отбеляза той. — Не бих желал да го карам в град.

— Пред теб ще има танкове — казах аз. — Да ти проправят пътя. Това е идеята.

Музиката откъм бара кънтеше все така силно. Стоктън не каза нищо.

— Е, да видим умрелия — предложих аз.

Той се обърна и влезе пръв. Натисна един бутон и запали лампата в антрето. После втори, за да освети цялото помещение. Беше стандартна стая, като във всеки мотел. Около метър широко антре с гардероб отляво и баня и тоалетна отдясно. После правоъгълно помещение с размери приблизително шест на три и половина метра, отляво вграден плот със същата дълбочина като гардероба, а срещу него двойно легло със същата дължина като дълбочината на банята. Нисък таван. В отсрещния край — широк прозорец със завеси, с климатичен шкаф под перваза. Повечето неща в стаята бяха поохлузени, захабени и кафеникави на цвят. Самата стая изглеждаше мрачна, спарена и безрадостна.

Върху леглото имаше труп на мъж.

Беше гол, легнал по корем. Бял, наближаващ шейсетте, доста висок. С телосложение на позастарял професионален атлет. Или по-скоро треньор. Все още прилични мускули, но и с малко сланинка на хълбоците, каквато имат възрастните хора, колкото и в добра форма да са. Бледи, безкосмени крака. Стари белези по тялото. Остра като тел посивяла коса, остригана ниско до скалпа; сбръчкана кожа с цвят на гьон отзад на врата. Типичен военен. Сто души да го погледнеха, както си беше чисто гол, и стоте щяха да отсекат: бил е в армията.