Лий Чайлд: Врагът

Часовникът отново помръдна. Дългата стрелка подскочи, потрепери и замръзна. Три минути след полунощ. Телефонът отново иззвъня. Този път ми честитяха новата година. Беше сержантката от стаичката пред кабинета, който не беше мой.

— Честита Нова година — каза ми тя.

— И на теб — отвърнах. — Толкова ли не можеш да станеш и да си подадеш главата през вратата?

— А вие защо не станахте да си подадете вашата?

— Говорех по телефона.

— Кой беше?

— Никой — отвърнах. — Просто някакъв от нашите не могъл да доживее до новото десетилетие.

— Искате ли кафе?

— Разбира се — казах. — Защо не?

Отново затворих телефона. До този момент бях вече над шест години във войската и знаех, че армейското кафе е едно от нещата, заради които си струваше да се служи. Кафето на американската армия беше най-доброто в света, по това спор нямаше. А също и сержантките. Тази конкретно беше от планините на Джорджия. Познавах я от два дни. Живееше извън базата, във фургон, паркиран между няколко десетки подобни фургони из пущинаците на Северна Каролина. Имаше си и дете, момченце. Беше ми разправила надълго и нашироко за него. Но нито дума за съпруг. Беше слабичка и жилава, и корава като камък, но мисля, че ме харесваше. Всъщност бях сигурен, понеже ми носеше кафе. Ако сержантът ти не те харесва, няма кафе. Най-много нож в гърба. Вратата на кабинета ми се отвори и тя влезе с две чаши в ръце — една за мен, една за нея.

— Честита Нова година — повторих аз.

Тя постави и двете чаши на бюрото ми.

— Дали ще е честита наистина? — запита.

— Не виждам причина да не бъде — отвърнах.

— Берлинската стена е наполовина паднала. Показаха я по телевизията. Наоколо хората празнуват.

— Радвам се, че поне някой някъде празнува.

— Имаше много хора. Огромни тълпи. Пееха и танцуваха.

— Не съм гледал новините.

— Беше преди около шест часа. Заради разликата във времето.

— Сигурно са още там.

— Носеха големи чукове.

— Не е забранено. В тяхната половина от града са свободни хора. Нали затова сме там от четирийсет и пет години!

— Скоро вече няма да има враг, от който да ги пазим.

Опитах кафето. Горещо, черно — най-доброто в света.

— Ние победихме — казах. — Нима това не е добре?

— Не, ако живееш от парите на Чичо Сам.

Беше облечена като мен — стандартна бойна камуфлажна униформа с горски десен. Ръкавите й бяха навити нагоре. Лентата над лакътя й с инициалите на военната полиция беше идеално водоравна. Предположих, че я е прихванала с безопасна отвътре, където не се вижда. Ботушите й блестяха.

— Нямаш ли пустинни камуфлажки? — запитах.

— Никога не съм била в пустинята.

— Смениха им десена. След пет години научни изследвания. Сегашните са на големи кафяви петна. Пехотинците им викат шоколадов десерт. Не го бива тоя десен. Трябва да върнат стария. Ама сигурно ще им трябват още пет години, за да се сетят.

— Е, и?

— Щом са им нужни пет години, за да измислят нова шарка за камуфлажките, сигурно синът ти ще е завършил колеж, докато им дойде на ума, че трябва да съкратят числеността на армията. Тъй че не си го слагай на сърце.

— Е, добре — отвърна недоверчиво тя. — Значи смятате, че синът ми става за колеж?

— Не го познавам.

Тя замълча.

— Армията мрази промените — продължих аз. — Освен това винаги ще имаме врагове.

Тя мълчеше. Телефонът иззвъня отново. Тя се пресегна и го вдигна вместо мен. Слуша мълчаливо десет-единайсет секунди и ми подаде слушалката.

— Полковник Гарбър, сър — каза тя. — От Вашингтон.

После взе чашата си и излезе. Полковник Гарбър беше шефът ми и макар да беше, общо взето, симпатичен човек, едва ли ми се обаждаше осем минути след настъпването на новата година от едната гола куртоазия. Не беше в стила му. Някои началници много си падат по любезностите. Могат да позвънят и да те обсипят с благопожелания на някой голям празник, сякаш наистина те мислят за равен. Но на Лион Гарбър не би му минало и през ум подобно нещо по отношение на когото и да било, да не говорим за мен. Дори да знаеше, че аз съм дежурен.

— Ричър на телефона — казах аз.

Дълга пауза.

— Аз пък мислех, че си в Панама — рече той.

— Получих заповед за преместване — отвърнах.

— От Панама във Форт Бърд? Защо?

— Не е моя работа да питам.

— Кога те преместиха?

— Преди два дни.

— Но това е понижение.

— А, така ли?

— А не е ли? В Панама поне е било по-интересно.

— Не беше лошо — казах.

— И вече те сложиха дежурен на Нова година?