Лий Чайлд - Врагът

Върнах се по следата от разхвърляни дрехи и отново излязох на шосето. Пристъпих към редника от военната полиция. Той стоеше все така неподвижно, с вперен в земята поглед.

— Къде точно се намираме?

— Извинете, сър?

— Няма съмнение, че още сме в периметъра на базата, нали?

Той кимна.

— На километър и половина от оградата сме. Тя ни заобикаля от всички посоки.

— Добре — казах аз. Въпросът с юрисдикцията се изясни. Военен труп на военна територия. — Ще чакаме тук. Никой няма да се доближава до трупа без мое разрешение. Разбрано?

— Тъй вярно, сър — каза той.

— Добре се справяш, момче.

— Наистина ли?

— Щом си още на крака…

Влязох в хъмъра да се обадя по радиостанцията на моята сержантка. Казах й какво става и й поръчах да намери лейтенант Съмър и да й предаде да ме потърси по специалния канал. После зачаках. След две минути пристигна линейка. После с още два хъмъра пристигна екипът от криминолози, който бях повикал от кабинета си, преди да тръгна. Мъжете ме наобиколиха. Казах им да изчакат. Нямахме бърза работа.

След още пет минути Съмър ми се обади.

— Труп в гората — казах й аз. — Искам да намериш оная военна психоложка, за която ми разправяше.

— Подполковник Нортън?

— Намери я и я доведи.

— Уилард ти е казал да не работиш с мен.

— Каза ми да не те намесвам в разследвания на специалната част. Но тук случаят е чисто полицейски.

— Кога да доведа Нортън?

— Сега. Искам да се запозная с нея.

Съмър затвори и аз слязох от джипа. Отидох при екипа от съдебни лекари и криминолози, които търпеливо чакаха на студа. Двигателите на джиповете работеха, за да зареждат акумулаторите и да отопляват колите. Във въздуха се стелеше синкав дизелов пушек като зимна мъгла. Казах на групата за оглед на местопрестъплението да започнат с описа на дрехите, разпилени по земята. Предупредих ги да не пипат нищо и да не напускат очертанията на пътя.

Останалите стояхме и чакахме. Беше безлунна, беззвездна нощ. Наоколо нямаше никаква светлинка и никакъв звук, ако не се смятаха фаровете и работещите на празен ход двигатели. Сетих се за Лион Гарбър. В Корея се намираше един от най-големите задгранични гарнизони на американската армия. Може би не най-известният, но вероятно най-активният и със сигурност най-трудният. Да бъде назначен за командващ военната полиция там беше заветна мечта на всеки полицейски командир. Гарбър можеше да се надява преди пенсионирането си да бъде произведен в генерал-майор — нещо, което при никакви други обстоятелства нямаше да се случи. Ако брат ми се окажеше прав и във войската действително се чакаха съкращения, то Лион добре си бе опекъл работата. Радвах се за него. Радостта ми продължи десетина минути. После погледнах на ситуацията от друга страна. Още десет минути си блъсках главата, но нищо ценно не можах да измисля.

Когато се появи Съмър, още размишлявах. На около метър и двайсет встрани от нея, на другата предна седалка на хъмъра, различих гологлава руса жена с камуфлажна униформа. Джипът спря по средата на пътя, като ни осветяваше с фаровете си. Съмър остана зад волана, а блондинката слезе, огледа се, после през плетеницата от кръстосани лъчи на автомобилни фарове се запъти право към мен. Отдадох й чест по-скоро от любезност, докато търсех с поглед табелката с името й. На нея пишеше Нортън. Върху реверите й бяха пришити дъбови листчета на подполковник. Изглеждаше по-възрастна от мен, но не много. Беше висока и слаба, с лице на фотомодел или холивудска звезда.

— С какво мога да ви бъда от полза, майоре? — запита тя. По произношението прецених, че вероятно е от Бостън, а тонът й издаваше явно неудоволствие от принудителната нощна разходка на студа.

— Искам да ви покажа нещо.

— Защо?

— Може би ще имате професионално становище.

— Защо точно аз?

— Защото точно вие сте в Северна Каролина. Ако трябваше да докарам специалист от друг щат, щеше да ми отнеме часове.

— Какъв специалист ви трябва?

— Някой с вашата професия.

— Знам, че за вас съм обикновена учителка — сопна се тя. — Не е нужно да ми се напомня непрекъснато.

— Моля?

— Тук явно всички са си плюли в устата да повтарят на Андрея Нортън, че е само книжен плъх, докато другите вършат истинската работа.

— Не разбирам от тия неща. Аз съм отскоро тук. Нужно ми е само становище от човек с вашата професия.

— Не се опитвате да се заяждате с мен, нали?

— Опитвам се да ви помоля за помощ.

Тя направи гримаса.