Лий Чайлд - Врагът

— А за кисело мляко ставало ли е дума?

Тя поклати глава.

— Това е просто един стар виц.

— А за автоеротично удушаване с каишка?

— Не и в курсовете по военна психология. Което не значи, че повечето хора не четат списания. Или не гледат порнокасети.

— Във вашите курсове говори ли се за оспорване сексуалността на врага?

— Да, разбира се. В това е смисълът на курса. Как да поставим под съмнение сексуалността на неприятеля, неговата мъжественост, потентност, самата му сексуална ориентация. Основна тактика в психологическата война. И не от вчера, а от зората на историята. С нея се цели двоен ефект: врагът да бъде унижен, а в сравнение с него ние да изглеждаме още по-могъщи.

Не казах нищо. Тя ме погледна в очите.

— Да разбирам ли, че ме питате дали случайно не съм видяла плодовете на собствените си теории в онази горичка?

— Да, мисля, че и това ви питам.

— Значи не ви е било нужно моето становище — каза тя. — Било е само предисловие. Вие вече сте си направили изводите.

Кимнах.

— Както се разбра, аз съм умен за полицай.

— Отговорът ми е: не, в онази горичка не съм видяла плодовете на собствените си теории. Във всеки случай не конкретно.

— А по принцип?

— По принцип всичко е възможно.

— Срещали ли сте генерал Креймър във Форт Ъруин? — запитах аз.

— Виждали сме се един-два пъти.

— Кога за последен път?

— Не помня — каза тя.

— Но не е било напоследък.

— Не, напоследък не съм го виждала.

— Как се запознахте с него?

— Служебно.

— Вие преподавате и на бронетанковите войски, нали?

— Във Форт Ъруин има не само бронетанкови войски — каза тя. — Там е Националният център за обучение. Преди курсистите идваха при нас. Сега ние отиваме при тях.

Не казах нищо.

— Изненадва ли ви, че сме преподавали и на танкисти?

Вдигнах рамене.

— Ако аз лично се возех на седемдесеттонен танк, едва ли щяха да са ми нужни допълнителни психологически стимули, за да си вдигам самочувствието.

Тя и този път не се усмихна.

— Да, преподавахме и на тях. Доколкото си спомням, генерал Креймър не обичаше пехотата да получава нещо, а неговите хора не. Съперничеството беше голямо.

— А сега на кого преподавате?

— На „Делта“. Само на тях.

— Благодаря ви за помощта — казах аз.

— Днес не забелязах нищо, за което да се чувстваме отговорни — каза тя.

— Не конкретно — съгласих се аз.

— От психологическа гледна точка всичко е много стандартно.

— Добре.

— И не ми е приятно, че ме питате.

— Добре — повторих аз. — Лека нощ, госпожо подполковник.

Станах от стола и тръгнах към вратата.

— А каква е била истинската причина? — запита тя. — Ако уликите са били инсценирани, за да ни подведат, както казвате?

— Не знам — отвърнах. — Не съм чак толкова умен.

Преди да си вляза в кабинета, се спрях при сержантката с детето, за да ми сипе кафе. Вътре заварих Съмър. Беше дошла да си вземе списъците, понеже за нас случаят „Креймър“ беше приключен.

— Провери ли и останалите жени? — запитах я. — Освен Нортън?

Тя кимна.

— Всичките имат алибита. В новогодишната нощ е най-лесно да си намериш алиби. Едва ли някой посреща Нова година сам.

— Аз например — казах.

Тя не отговори. Събрах книжата върху бюрото си на спретнатата купчинка, поставих ги в папката на Съмър и й ги подадох. Преди това свалих кламера с бележката й. Надявам се, че майка ти е добре. Отворих чекмеджето си и я пуснах вътре.

— Какво ти каза Нортън?

— Съгласи се, че е убийство, инсценирано да изглежда, сякаш е на сексуална основа. Попитах я дали някои от елементите не са научени от нейния курс, а тя нито отрече, нито потвърди. Каза ми, че от психологическа гледна точка са елементарни. Каза още, че й е неприятно, дето съм я запитал.

— И сега какво?

Прозях се. Бях уморен.

— Сега действаме както при всяко друго убийство. Та ние дори не знаем кой е убитият. Предполагам, че утре ще се разбере. В седем сутринта на линия, ясно?

— Ясно — каза тя, стана от стола и тръгна към вратата с папката си под мишница.

— Обадих се в Рок Крийк — казах аз. — Помолих един чиновник да намери заповедта за преназначението ми от Панама.

— И какво?

— Той ми каза, че заповедта била подписана от Гарбър.

— Е, и?

— Не е възможно. Гарбър се обади по телефона навръх Нова година и много се изненада, че ме откри тук.

— Защо му е било на чиновника да те лъже?

— Не вярвам да ме е излъгал. По-скоро подписът е фалшив.

— Възможно ли е подобно нещо?