Лий Чайлд - Врагът

Двамата с Джо мълчахме.

— Оттогава всеки ден от живота ми е подарък — каза тя. — Запознах се с баща ви. Родих вас, момчета. Обиколих света. Едва ли има страна, в която да не съм била.

Ние мълчахме.

— Аз съм французойка — продължи тя. — А вие сте американци. Между нас има огромна разлика. Ако една американка се разболее, това я изпълва с негодувание. Тя се заема да отстрани причината за болестта, и то веднага. Французите разбират, че човек се ражда, живее, а после умира. И това не ги възмущава. За тях то си е в реда на нещата. Така е било откакто свят светува. И така трябва да бъде, не разбирате ли? Ако хората не умираха, светът щеше ужасно да се задръсти.

— Въпросът е кога е редно да се умира — обади се Джо.

Майка ми кимна.

— Прав си — каза тя. — И отговорът е: умираш, когато ти дойде времето.

— Това е пораженческа позиция.

— Не, Джо. Това е реалистична позиция. Човек трябва да подбира битките си. Естествено, дребните болести е редно да се лекуват. Ако претърпиш катастрофа, отиваш да те закърпят. Но някои битки просто не могат да бъдат спечелени. Не си мислете, че не съм обмисляла всичко най-внимателно. Прочетох книги, говорих с приятели. Излечимостта на това заболяване, след като симптомите вече са се проявили, е много ниска. Десет, двайсет процента, и то за да умреш не сега, а след пет години. Кому е притрябвало това? А и с цената на някакво кошмарно лечение.

Кога е редно да се умира? Прекарахме времето си до обяд в предъвкване на резонния въпрос, зададен от Джо. Най-напред от една страна, после от друга. Но винаги стигахме до един и същ извод. Някои битки просто не могат да бъдат спечелени. Спорът поначало беше безпредметен. Може би от него щеше да има смисъл, ако го бяхме провели преди година. А сега просто беше излишен.

Двамата с Джо седнахме да обядваме; майка ми не. Изчаквах брат ми да зададе следващия си резонен въпрос, който сякаш висеше във въздуха. Накрая той стигна и до него. Джо Ричър — трийсет и две годишен, метър и деветдесет и пет, сто килограма, завършил „Уест Пойнт“, някаква голяма клечка в Министерството на финансите — положи длани върху масата и погледна майка си право в очите.

— Няма ли да ти липсваме, мамо? — запита той.

— Грешен въпрос — отвърна тя. — Аз ще съм умряла. Нищо няма да ми липсва. Аз ще ви липсвам. Така както ви липсва баща ви. Както липсва и на мен. Както ми липсва и моят собствен баща, и майка ми, и баба ми, и дядо ми. Да ти липсват умрелите също е част от живота.

Двамата с Джо мълчахме.

— Ти всъщност ме питаш друго — продължи тя. — Питаш ме: как така мога да ви изоставя? Питаш ме: не ме ли интересувате повече? Нямам ли желание да видя как ще се развие оттук нататък животът и на двама ви? Нищо свързано с вас ли не ме вълнува вече?

Не отговорихме.

— Разбирам ви — рече тя. — Често казано, интересувате ме много. Аз сама съм си задавала неведнъж тези въпроси. Чувствам се, сякаш спирам да гледам филм насред прожекцията и излизам от салона. Сякаш съм принудена да си тръгна от филм, който много бих искала да догледам. И това е, което ме тревожи. Че няма да разбера какво ще стане по-нататък с вас, момчета, как ще се развие животът ви. Тази част наистина ми е противна. Но после си казвам, че все някога, рано или късно, човек излиза от салона. Все пак никой не живее вечно. Аз, така или иначе, няма да дочакам да видя как ще се развие животът ви докрай. И при най-добрите обстоятелства. Сега чак разбирам това. И вече не се притеснявам толкова. Когато и да напусна прожекцията, ще бъде една случайна дата. И все ще ми се гледа още.

Известно време и тримата седяхме безмълвни.

— Колко остава? — запита накрая Джо.

— Не много — отвърна тя.

Ние мълчахме.

— Аз не ви трябвам повече — каза тя. — Вие сте големи мъже. Задачата ми е изпълнена. Това е естествено и няма нищо страшно. Такъв е животът. Така че ме оставете да си ида.

До шест вечерта се бяхме изприказвали докрай. Вече близо час никой не продумваше. Изведнъж майка ми се надигна в креслото си.

— Да идем на вечеря — предложи тя. — В ресторант „Полидор“, на Рю Мосю льо Пренс.

Повикахме такси и с него отидохме до театър „Одеон“. Оттам продължихме пеша. Така искаше майка ми. Беше загърната в палто, подпираше се на ръцете ни и се движеше бавно и с мъка, но ни се стори, че се радва на свежия зимен въздух. Рю Мосю льо Пренс пресича острия ъгъл между булевардите „Сен Жермен“ и „Сен Мишел“ в Шести район. Може да се каже, че това е най-парижката уличка в цял Париж. Тясна, пъстра, леко позападнала, но кипяща от живот, тя минава между два реда високи фасади на сгради с някога пищни гипсови орнаменти. Самият „Полидор“ е прочут стар ресторант. В него човек има чувството, че на същата маса се е хранил кой ли не — чревоугодници, шпиони, художници, бегълци от закона, ченгета, бандити.