Лий Чайлд - Врагът

Щабът на 110-а се състоеше само от канцеларии и складове за снаряжение. Нямаше килии за арестанти. Нито пък други специално укрепени помещения. Затвориха ме в една от стаите за разпити. Просто пуснаха чантата ми на масата, заключиха вратата отвън и ме оставиха. В същата тази стая и аз бях затварял хора. Така че знаех как стават нещата. Единият от кандидат-офицерите щеше да остане на пост в коридора. Може би и двамата. Така че се задоволих да се изтегна назад на простия дървен стол, да вдигна краката на масата и да чакам.

Мина един час. Беше ми неудобно да седя в тази поза, освен това бях гладен и обезводнен от дългия полет. Казах си, че ако бяха съобразили всичко това, може би щяха да ме оставят да чакам два часа. Или повече. Но в случая дойдоха точно след шейсет минути. В стаята влезе офицерът и ми направи знак с брадичка да стана от стола и да го последвам. Двамата кандидат-офицери се строиха на половин крачка зад мен. Изкачихме се по някакви стълби два етажа нагоре. Закриволичихме по боядисани в миши цвят коридори. Вече знаех точно къде отиваме. Отивахме в кабинета на Лион Гарбър. Само дето не знаех защо.

Спряха пред вратата на кабинета. В нея имаше прозорец от армирано стъкло с надпис „Командир“ със златни букви. Много пъти бях минавал през тази врата, но никога като арестант. Офицерът почука, изчака секунда, отвори вратата и се дръпна, за да мина. После затвори зад мен и остана в коридора заедно с хората си.

Зад бюрото на Гарбър седеше някакъв човек, когото никога не бях виждал преди. Полковник. С камуфлажна униформа. И табелка с името: Уилард, Армия на САЩ. Посивялата му коса беше разделена на път по средата, като на ученик. Имаше нужда от подстригване. Беше с очила с метални рамки, с едно от онези подпухнали сивкави лица, които изглеждат състарени и на двайсет години. Беше нисък, сравнително набит, с отпуснати рамене, които подсказваха пълна липса на физически усилия. Явно му беше трудно да седи неподвижен на едно място. Непрекъснато се въртеше на стола, като при всяко движение подръпваше панталона си. През първите десет секунди, откакто бях влязъл в стаята, успя да смени позата си три пъти. Може би имаше хемороиди. Или просто беше притеснен. Ръцете му бяха меки, с изгризани нокти. И безбрачна халка. Положително беше разведен. Имаше такъв вид. Никаква жена не би го търпяла с такъв обрасъл врат. И никаква жена не би издържала на непрестанните му тикове. Във всеки случай не за дълго.

Може би трябваше да застана мирно и да рапортувам: Сър, майор Ричър се явява по ваша заповед. Така изискваше армейският устав и етикет. Но си казах, че за нищо на света няма да го направя. Просто се огледах лениво, пристъпих към бюрото, без да бързам, и застанах пред него в стойка свободно.

— Искам обяснение — каза човекът на име Уилард.

— Кой сте вие? — запитах аз.

— Много добре виждаш кой съм.

— Виждам, че сте полковник от американската армия на име Уилард. Но не мога да ви дам никакви обяснения, докато не се убедя, че съм ви пряко подчинен.

— Подчинен си ми, младежо. Какво пише отвън на вратата?

— Пише „Командир“.

— И къде се намираме?

— В Рок Крийк, Вирджиния.

— Е, добре. Питаш и аз ти отговарям.

— Нов сте — казах аз. — Не се познаваме.

— Поех поста преди четирийсет и осем часа. И току-що се запознахме. Така че искам обяснение.

— За какво?

— Да започнем със самоотлъчката ти.

— Самоотлъчка ли? — казах. — Кога?

— През последните седемдесет и два часа.

— Не е вярно — казах аз.

— Как да не е?

— Имам разрешение за отпуск от полковник Гарбър.

— Не е вярно.

— Обадих му се по телефона.

— Кога?

— Преди да отпътувам.

— И получи ли разрешение?

Не отговорих веднага.

— Оставих му съобщение. Да не искате да кажете, че е отказал да ми разреши отпуск?

— Не е бил тук. Няколко часа преди това е получил заповед за преместване в Корея.

— В Корея ли?

— Командващ военната полиция на американския гарнизон.

— Но това е пост за бригаден генерал!

— Работи се по въпроса. През есента със сигурност ще получи повишение.

Не казах нищо.

— И така, Гарбър го няма вече — каза Уилард. — Сега аз съм тук. Въртележката продължава. Свиквай с това.

В стаята настана тишина. Уилард се усмихна. Усмивката му не беше приятна. По-скоро приличаше на озъбване. Току-що ми беше издърпал килима изпод краката и очакваше да падна на пода.

— Много мило от твоя страна, че си казал къде отиваш и кога се връщаш. Така ни беше по-лесно да те приберем днес.