Лий Чайлд - Врагът

Тя се усмихна.

— Не, Джо. Просто съм уморена. Късно е и трябва да си лягам, това е. Утре ще говорим още, обещавам. Нека сега не се натоварваме излишно.

Оставихме я да си легне. Трябваше. Нямахме избор. Тя беше най-упоритата жена, която човек може да си представи. В кухнята намерихме храна. Беше се запасила в наша чест. Това беше очевидно. Хладилникът й беше пълен с неща, до които една жена без апетит не би се докоснала. Хапнахме набързо пастет от гъши дроб със сирене, направихме си кафе и седнахме на масата й, за да го изпием. Пет етажа под прозореца й Авеню Рап си оставаше все така притихнало и безлюдно.

— Какво мислиш? — запита Джо.

— Мисля, че умира — отвърнах аз. — Нали затова сме дошли!

— Не можем ли да я заставим да се лекува?

— Късно е вече. Само ще си губи времето. Освен това насила не можем да я накараме да прави каквото и да било. Ти спомняш ли си някога да е вършила нещо против волята си?

— А защо не иска?

— Не знам.

Той ме изгледа.

— Предполагам, че е фаталистка — казах аз.

— Та тя е едва на шейсет!

Кимнах. Майка ми ме бе родила на трийсет години, а беше на четирийсет и осем, когато напуснах завинаги онова, което някога бях наричал дом. На четирийсет и осем тя изглеждаше по-млада, отколкото аз, когато бях на двайсет и осем. За последен път я бях видял преди година и половина. Имах два дни престой в Париж на път от Германия за Близкия изток. Тогава беше добре. Изглеждаше страхотно. Бе овдовяла преди около две години, а за много хора, останали сами, краят на втората година е повратен момент. Тогава ми се стори, че в нея има още много живот.

— Защо не ни е казала? — попита Джо.

— Не знам.

— Трябвало е да ни каже.

— В живота стават и гадости — казах аз.

Джо само кимна.

Беше ни приготвила спалнята за гости с нови чаршафи и хавлиени кърпи; в изящните порцеланови вази на нощните шкафчета имаше цветя. Стаята беше малка, с две еднакви легла, и ухаеше приятно. Представих си как се е суетила с проходилката си, как се е борила с юрганите, как е подгъвала ъглите на завивките и ги е приглаждала.

С Джо не разговаряхме повече. Аз закачих униформата си в гардероба и се измих в банята. Навих будилника в главата си за седем сутринта, пъхнах се в леглото и в продължение на един час лежах в тъмното, загледан в тавана. После съм заспал.

Събудих се точно в седем. Джо вече беше станал. Може би изобщо не беше спал. Може би беше свикнал на по-заседнал живот и часовата разлика го смущаваше. Аз се изкъпах, извадих памучен панталон и тениска от пътната си чанта и ги облякох. Открих Джо в кухнята да прави кафе.

— Мама още спи — каза ми той. — Сигурно от лекарствата.

— Ще изляза да купя нещо за закуска.

Облякох палтото си и отидох пеша до една близка сладкарница, която знаех, на Рю Сен Доминик. Купих кроасаки и шоколадов кейк и ги понесох към къщи в кесийка от восъчна хартия. Когато се прибрах, майка ми още беше в стаята си.

— Тази жена се самоубива — каза ми Джо. — Не можем да го допуснем!

Не отвърнах нищо.

— Какво мълчиш! — настоя той. — Ако вземе пистолет и го опре в главата си, няма ли да я спреш?

Вдигнах рамене.

— Мама вече е опряла пистолета в главата си. И е натиснала спусъка. Вече е късно. Тя нарочно не ни е съобщила по-рано.

— Защо?

— Ще изчакаме сама да ни каже.

И тя ни го каза — по време на нашия следващ разговор, който продължи почти през целия ден. С прекъсвания, малко по малко. Започна на закуска. Излезе от стаята си, изкъпана и облечена. Изглеждаше толкова добре, колкото изобщо би могла да изглежда жена, болна от рак в последна фаза, със счупен крак и подпираща се на проходилка. Направи ново кафе, постави кроасаните, които бях купил, в чиния от фин порцелан и церемониално ни поднесе закуската на масата. Нещо в начина, по който влезе в ролята си на домакиня, ни пренесе далеч назад в миналото. Сякаш двамата с Джо в миг се смалихме отново в момченца с хилави рамене и остри коленца, докато тя се извиси над нас като властната майка и главата на семейство, каквато я бяхме запомнили. Животът на една съпруга на военен и майка на децата му не е никак лек; някои жени се справят, други не. Тя винаги се бе справяла. Където и да бяхме живели по света, се бяхме чувствали като в свой дом. Заслугата беше нейна.

— Родена съм на триста метра оттук — каза майка ми. — На Авеню Боске. От прозорците на стаята ми се виждаха „Инвалидите“ и Екол Милитер. И тогава дойдоха германците. Помислих си, че настъпва краят на света. Когато най-после си тръгнаха, бях на четиринайсет. Тогава си казах, че светът се ражда отново.