Лий Чайлд - Врагът

Дойде нашият ред и той постави паспорта и билета си на гишето заедно със служебната си карта от Министерството на финансите. После се отдръпна и застана зад рамото ми. На свой ред и аз подадох паспорта и билета си. Джо ме смушка в гърба. Поизвъртях се на една страна и погледнах чиновника в очите.

— Можете ли да ни намерите две места, където спокойно да си опънем краката? — запитах го аз.

Чиновникът беше дребен човек на средна възраст с уморен вид. Вдигна глава и ни огледа. Двамата с Джо бяхме високи почти три и деветдесет и тежахме общо към двеста килограма. Човекът огледа внимателно служебната карта на Джо, после униформата ми, чукна някакви клавиши и ни се усмихна насила.

— Ще ви сложа отпред, господа — каза той.

Джо отново ме смушка в гърба. Не го виждах, но знаех, че се усмихва.

Бяхме на последния ред в първа класа. Разговаряхме, но съзнателно избягвахме главната тема. Приказвахме за музика, после за политика. Закусихме повторно. Пихме кафе. В първа класа на „Ер Франс“ кафето наистина си го бива.

— Кой е убитият генерал? — запита той.

— Казва се Креймър. Командващ бронетанковите войски в Европа.

— Танкист, а? Че какво тогава е правил във Форт Бърд?

— Не беше в базата. Открихме го в един мотел на петдесет километра оттам. Имал е среща с жена. Предполага се, че е избягала заедно с куфарчето му.

— Цивилна гражданка?

Поклатих глава.

— Имаме основание да вярваме, че е офицер във Форт Бърд. Той е трябвало да преспи във Вашингтон на път за конференция в Калифорния.

— Та това е отклонение от петстотин километра!

— Четиристотин и осемдесет.

— И не знаете коя е тя?

— Предполага се, че е с висок чин. Имала е персонален хъмър, с който е стигнала до мотела.

Той кимна.

— Явно не е коя да е. При това Креймър я е познавал отдавна, за да си струва да бие общо деветстотин и шейсет километра.

Усмихнах се. Всеки друг би го закръглил на хиляда километра, но не и моят брат. Подобно на мен, и той няма прякор, но ако имаше, щеше да е Педанта. Джо Ричър Педанта.

— Форт Бърд си е все така пехота, нали? — попита той. — Малко рейнджъри, малко от „Делта“, но главно пехотинци, доколкото си спомням. Следователно в базата би трябвало да има доста жени с висок чин.

— В момента има Школа по военна психология — казах аз. — Половината от преподавателския състав са жени.

— С какви чинове?

— Капитани, майори. Има и няколко подполковници.

— Та какво е имало в куфарчето?

— Дневният ред за конференцията в Калифорния — казах аз. — А пък хората на Креймър се правят, че няма такъв.

— Винаги има дневен ред — каза Джо.

— Знам.

— Провери майорите и подполковниците — каза той. — Това е моят съвет.

— Благодаря — рекох аз.

— И се опитай да разбереш на кого си бил нужен във Форт Бърд — продължи той. — И защо. Причината не е била смъртта на Креймър. Това поне е сигурно. Креймър си е бил жив и здрав, когато са ти издали заповедта за преместване.

По време на полета се записвахме с броеве на „Льо Матен“ и „Льо Монд“ от предния ден. Някъде по средата на пътя почнахме да разговаряме на френски. Френският и на двама ни имаше нужда от сериозно опресняване, но се разбирахме горе-долу добре. Езикът е странно нещо — като го научиш, никога повече не го забравяш. Джо ме запита за жените в живота ми. Имам чувството, че темата му се струваше особено подходяща за разговор на френски език. Казах му, че в Корея съм ходил сериозно с едно момиче, но оттогава ме бяха преместили първо във Филипините, после в Панама, а сега и в Северна Каролина, та не очаквах да я видя отново. Разправих му и за лейтенант Съмър. Той като че ли се заинтригува от нея. На свой ред ми каза, че в момента си няма приятелка.

После минахме отново на английски и Джо ме попита кога за последен път съм бил в Германия.

— Преди шест месеца — отвърнах.

— Приключи една епоха — каза той. — Германия ще се обедини. Франция ще поднови ядрените си опити, понеже една обединена Германия ще й навява лоши спомени. После отново Франция ще предложи обща валута за Европейския съюз, за да може да задържи новата Германия в своя лагер. След десет години Полша ще е в НАТО, а Съветският съюз няма да съществува. На негово място ще има някаква остатъчна държава. Може би и тя ще е в НАТО.

— Може би — казах аз.

— Така че Креймър е избрал най-добрия момент да напусне играта. В бъдеще вероятно нищо няма да е постарому.

— Вероятно.

— А ти какво ще правиш?

— Кога?