Лий Чайлд - Врагът

— Много се разстроиха, като чуха за мисис Креймър. Повече, отколкото за самия Креймър.

Кимнах.

— Може да им е била симпатична.

— Може пък и Креймър да им е бил симпатичен.

— Не, за тях той е само тактически проблем. В тази професия няма място за симпатии, особено на тяхното ниво. Те са се пришили за него, в един момент той взел, че умрял, та сега единствената им грижа е какво ще стане с тях.

— Може пък да ги повишат.

— Може — рекох аз. — Но ако около Креймър се разкрият някои не дотам удобни неща, може и те да си идат заедно с него.

— В такъв случай би трябвало сега да са се успокоили. Ти им обеща, че случаят ще се прикрие.

В гласа й прозвуча нотка на възмущение. Сякаш ме обвиняваше, че съм могъл да им обещая подобно нещо.

— Ние пазим името на армията, Съмър — казах аз. — Като на собственото си семейство. Затова ни се плаща. — Помислих за миг и запитах: — Но не ти ли направи впечатление, че след като им го обещах, не млъкнаха? А трябваше да схванат намека. Искали са да ги прикрия, аз им го обещах, и толкова. Мисията изпълнена.

— Докато те поискаха да знаят къде са му нещата.

— Точно така — казах аз. — И знаеш ли какво означава това? Означава, че и те търсят куфарчето на Креймър. Заради дневния ред. Екземплярът на Креймър е единственият, който им се губи. Ето защо дойдоха тук, за да видят дали не знам къде е.

Съмър погледна в посоката, накъдето бе заминала колата им. Във въздуха още се усещаше миризмата на изгорели газове. Едва доловим кисел дъх от катализатора.

— Как работят цивилните лекари? — запитах аз. — Да кажем, че си ми жена и аз получа инфаркт. Как би постъпила?

— Ще позвъня на бърза помощ.

— И после?

— После идва линейка и те откарва в спешното отделение.

— Да предположим, че още по пътя умра. Ти къде ще бъдеш през това време?

— Сигурно в линейката, до теб.

— А къде ще е през това време куфарчето ми?

— Вкъщи — каза тя. — Където си го оставил. — Тя се замисли. — Какво? Да не смяташ, че през нощта някой е отишъл при мисис Креймър да търси куфарчето?

— Много е възможно — казах аз. — Някой научава, че човекът е умрял от инфаркт, допуска, че е издъхнал в линейката, допуска също така, че който е бил по това време с него, го е придружил до болницата, и отива у тях, очаквайки да намери къщата празна и куфарчето в нея.

— Но той изобщо не се е отбивал вкъщи.

— Което не пречи на онзи някой да почне оттам.

— Смяташ, че са били Васел и Кумър ли?

Не отговорих.

— Но това е налудничаво! — възкликна Съмър. — Те нямаха вид на такива хора.

— Външният вид лъже. Те са от бронетанковите войски. През целия си живот са били обучавани да прегазват всичко, което им се изпречи на пътя. Да предположим, че Гарбър се е обадил в Дванайсети корпус в Германия най-рано петнайсет минути след полунощ. Да кажем, че после от Дванайсети корпус са позвънили в хотела в Щатите най-рано в дванайсет и трийсет. Грийн Вали е на седемдесет минути от Вашингтон, а мисис Креймър е умряла в два. Това им дава максимум двайсет минути за реакция. Не забравяй, че двамата тъкмо са пристигнали от летището, нямат кола на разположение, а да наемат също изисква време. При това в никакъв случай не са носили железен лост със себе си. Никой не пътува с железен лост в багажа ей така, за всеки случай. А и много се съмнявам, че железариите са били отворени след полунощ навръх Нова година.

— Значи, някой друг е отишъл в къщата да търси?

— Трябва да намерим дневния ред — казах аз. — Да започнем отнякъде.

Изпратих Съмър да свърши три неща: първо, да състави списък на всички жени офицери във Форт Бърд, разполагащи с персонални хъмъри; второ, да идентифицира онези от тях, които са могли да познават Креймър от Форт Ъруин, Калифорния; и трето, да позвъни в хотел „Джефърсън“ във Вашингтон и да направи справка за точния час на пристигане и отпътуване на Васел и Кумър, както и за входящите и изходящите им телефонни разговори. После се върнах в кабинета си, сложих в папка бележката от Гарбър, разгънах тази от брат ми на бюрото и набрах номера. Той вдигна на първото позвъняване.

— Здрасти, Джо — казах.

— Джак!

— Какво?

— Обадиха ми се по телефона.

— Кой?

— Докторът на мама.

— За какво ти се обади?

— Тя умира.

След разговора с Джо веднага позвъних в офиса на Гарбър. Нямаше го. Оставих му съобщение на секретаря, че се налага да пътувам и ще отсъствам седемдесет и два часа. Не му изложих причина. После отново затворих телефона и известно време седях на бюрото си, неподвижен и безчувствен. След пет минути влезе Съмър. Носеше документация от автопарка. Явно нямаше търпение да състави списъка на ползващите хъмъри още на място, в мое присъствие.