Лий Чайлд - Врагът

— Значи не е била проститутка — каза Съмър, — а жена от базата.

— Жена офицер — добавих аз. — При това със сравнително висок чин. Със зачислен служебен хъмър. Никой не си изписва кола от общия парк за подобно начинание. Значи куфарчето е у нея. Иначе не може да бъде.

— Лесно ще я открием. Записана е на портала: час на излизане, час на влизане.

— Може дори да сме се разминали по пътя. Ако е потеглила оттук в единайсет и двайсет и пет, сигурно се е прибрала в Бърд още преди дванайсет и четвърт. Горе-долу по времето, когато аз тръгвах оттам.

— Ако се е прибрала направо в базата.

— Точно така — казах аз. — Ако.

— Ти срещна ли друг хъмър по пътя?

— Не — отвърнах аз. — Мисля, че не.

— Коя може да е според теб?

Вдигнах рамене.

— Спомни си какво казахме за несъществуващата проститутка. Някоя, с която Креймър се е запознал някъде. Вероятно в Ъруин, но може и другаде.

Стоях и гледах през бензиностанцията, към преминаващите по магистралата коли.

— Васел и Кумър положително я познават — каза Съмър. — Ако с Креймър са били гаджета отдавна, нали разбираш?

— Да, не е изключено.

— А къде според теб са те?

— Нямам представа — отвърнах аз. — Но съм сигурен, че ако ми потрябват, ще ги открия.

Не ги открих. Те ме откриха. Когато се върнах, двамата ме чакаха в кабинета, който не беше мой. Съмър ме остави пред входа и отиде да паркира, а аз минах покрай секретарското бюро и се насочих към вратата. На смяна пак беше сержантката — онази, с малкото дете, дето се притесняваше за службата си. Като ме видя, тя направи знак към вратата, за да ми покаже, че вътре има някой. Някой много по-високопоставен и от двама ни.

— Има ли кафе? — запитах аз.

— Машината е включена — отвърна тя.

Налях си кафе и взех чашата със себе си. Куртката ми беше все така разкопчана. Косата ми беше в безпорядък. Приличах точно на човек, който се е бил на паркинг. Влязох в кабинета и пристъпих право към бюрото. Оставих чашата. На столовете за посетители до стената, с лице към мен, седяха двама мъже. И двамата облечени в камуфлажни униформи с горски десен. Единият беше със звезда на бригаден генерал на ревера, а другият — с орел на полковник. Върху табелката с името на генерала пишеше Васел, а върху тази на полковника — Кумър. Васел беше плешив, Кумър очилат, а и двамата бяха достатъчно надути, достатъчно стари, закръглени, розови и омекнали, за да изглеждат малко абсурдно с бойните си униформи. По-скоро приличаха на ротарианци, тръгнали за маскен бал. От пръв поглед ми станаха антипатични.

Седнах на стола си и забелязах в центъра на попивателната хартия върху бюрото, наредени една до друга, две бележки. Първата бележка гласеше: Брат Ви се обади. Отново! Този път отдолу имаше записан телефонен номер. С код за набиране 202. Вашингтон.

— Вие не отдавате ли чест на по-старши? — запита Васел от стола си.

На втората бележка пишеше: Обади се полк. Гарбър. Според участъка в Грийн Вали г-жа К. е умряла около 02:00. Сгънах и двете бележки отделно една от друга и ги затиснах с телефона. Нагласих ги внимателно така, че да се подават точно до половина. Когато вдигнах глава, Васел беше вперил поглед в мен. Голият му скалп беше станал морав.

— Извинявам се — казах. — Какъв ви беше въпросът?

— Когато влизате в стая, не отдавате ли чест на по-старши?

— Да, когато съм им подчинен — отвърнах. — На вас не съм.

— Това не е отговор — каза той.

— Направете справка. — Аз служа в Сто и десета специална част. Ние сме паралелна структура на цялата армия. Така и трябва да бъде, ако се замислите. Защото, ако ви бяхме подчинени, нямаше да можем да си изпълняваме задълженията като военна полиция.

— Аз нямам нужда от военна полиция, младежо — изръмжа той.

— Че какво правите тук тогава? Струва ми се малко късничко да ми идвате ей тъй на гости.

— Дошъл съм да ти задам няколко въпроса.

— Ами задавайте тогава — казах. — После и аз ще ви задам няколко. И знаете ли каква ще е разликата между моите и вашите?

Той не отговори.

— Разликата е, че аз ще отговарям на вашите от учтивост — продължих. — Докато вие на моите, понеже сте длъжен. Така е по дисциплинарен устав.

Той седеше, мълчеше и ме гледаше на кръв. После се извърна и погледа Кумър. Кумър отвърна на погледа му, после и двамата се обърнаха и продължиха да ме гледат.

— Тук сме във връзка с генерал Креймър — каза накрая Васел. — Ние сме от неговото главно командване.

— Знам кои сте — казах.