Лий Чайлд - Врагът

Отвътре се чуха бавни стъпки на тътрузещи се крака; мина доста време, преди майка ми да отвори вратата.

— Bonsoir, maman — каза Джо.

Аз само стоях и я гледах.

Беше много отслабнала, посивяла и прегърбена; изглеждаше с около стотина години по-стара от последния път, когато я бях видял. На левия си крак имаше гипс и се подпираше на алуминиева проходилка. Ръцете й стискаха здраво рамката; през кожата ясно се виждаха вени, кости и сухожилия. Трепереше цялата. Беше станала прозрачна като восъчна хартия. Само очите й бяха същите, каквито ги помнех. Сини, весели и дяволити.

— Джо — каза тя. — И Ричър.

Тя винаги се бе обръщала към мен на фамилно име. Никой не си спомняше откога и защо. Може би аз се бях нарекъл така още като дете. Може би тя просто бе откликнала на желанието ми, както става в много семейства.

— Моите момчета — каза тя. — Я какви са ми хубави!

Говореше бавно и задъхано, но усмивката й беше щастлива. Ние пристъпихме напред и я прегърнахме. На допир тялото й беше студено, крехко, някак безплътно. Сякаш тежеше по-малко от алуминиевата проходилка.

— Какво се е случило? — запитах аз.

— Влизайте — подкани ни тя. — Чувствайте се като у дома си.

С накъсани, несръчни движения тя се обърна с проходилката си и затътри крака по коридора. Задъхваше се, гърдите й свиреха. Тръгнах след нея. Джо затвори вратата и ме последва. Коридорът беше тесен, с висок таван и извеждаше към дневна с паркет, бели канапета и бели стени с огледала в рамки. Майка ми се запъти към едно канапе, обърна се с гръб и бавно се отпусна върху него. Тялото й сякаш изчезна в дебелата тапицерия.

— Какво се е случило? — запитах отново аз.

Тя не отговори. Само нетърпеливо махна с ръка, сякаш да отпъди въпроса. Двамата с Джо седнахме един до друг.

— Ще трябва да ни кажеш — настоях аз.

— Идваме отдалеч — добави Джо.

— Аз пък си помислих, че сте ми дошли на гости — рече тя.

— Не, не си си помислила такова нещо — казах аз.

Тя гледаше упорито в някаква точка на стената.

— Нищо ми няма — каза.

— Не ми прилича на нищо.

— Просто моментът не беше подходящ.

— В какъв смисъл?

— Извадих лош късмет — каза тя.

— Как така?

— Блъсна ме кола. И ми счупи крака.

— Къде? Кога?

— Преди две седмици — каза тя. — На нашата улица. Отвън, пред вратата. Валеше дъжд. Бях с чадър, закриваше погледа ми, стъпих на платното, шофьорът ме видя и натисна спирачките, но паважът беше мокър и колата занесе, много бавно, като в забавен кадър, но аз се парализирах от страх и не можех да помръдна. Усетих я как ме удари в коляното, много леко, като целувка, но костта се пречупи на две. Ужасно ме заболя.

Сетих се за дебелака със строшеното коляно, който се гърчеше в мазната локва пред стриптийз бара край Форт Бърд.

— Защо не ни каза? — запита Джо.

Тя не отговори.

— Но ще се оправи, нали? — запита той.

— Разбира се — отвърна тя. — Това е дребна работа.

Джо ме погледна многозначително.

— А какво още има? — попитах аз.

Тя седеше, все така вперила поглед в стената. Отново махна припряно с ръка.

— Какво още има? — повтори въпроса Джо.

Тя ни изгледа един по един.

— Направиха ми рентгенова снимка — каза накрая тя. — За тях аз съм една старица. А стариците, които си чупят костите, са застрашени от пневмония. Понеже, като лежим неподвижно, дробовете ни не се изпълват добре и се възпаляват.

— Е, и?

Тя мълчеше.

— Имаш ли пневмония? — запитах аз.

— Не.

— А тогава какво има?

— Видяха го. На рентгеновата снимка.

— Видяха какво?

— Че съм болна от рак.

Дълго време никой не каза нищо.

— Но ти вече си го знаела — казах накрая аз.

Тя ме погледна и ми се усмихна както си знаеше.

— Да, миличък — каза тя. — Вече знаех.

— От колко време?

— От една година.

Мълчахме.

— Рак на какво?

— Вече, кажи-речи, на всичко.

— Ще помогне ли някаква терапия?

Тя само поклати глава.

— А бил ли е излечим?

— Не знам — каза тя. — Не съм питала.

— Какви бяха симптомите?

— Болки в стомаха. Загуба на апетит.

— И после се разпространи?

— Сега ме боли навсякъде. Проникнал е в костите. А и тоя глупав крак…

— Защо не си ни казала?

Тя повдигна рамене. Истинска французойка — грациозна, изящна, упорита.

— Какво толкова имаше за казване?

— А защо не си отишла на лекар?

Известно време майка ми мълча.

— Уморена съм — каза накрая тя.

— От какво — попита Джо, — от живота ли?