Лий Чайлд - Нищо за губене

Ричър продължи напред. Движеше се така, че да не влиза в теснината между комбината и комплекса. Там можеха да го забележат прекалено лесно. Можеха направо да го прегазят. Вместо това той отново зави на запад и се насочи така, че да заобиколи и жилищния комплекс, все едно двете оградени пространства представляваха едно-единствено гигантско препятствие.

Към обяд вече беше завил на юг и гледаше комбината откъм задната му част. Жилищният комплекс се падаше по-близо, отляво. Далеч зад него, на северозапад, в далечината се виждаше малко сиво петно. Някаква ниска сграда, или няколко сгради, на осем-девет километра оттук. Не се виждаха ясно. Вероятно бяха близо до шосето. Може би бензиностанция, паркинг за камиони или мотел. Сигурно бяха извън границите на Диспеър. Ричър присви очи и напрегна поглед, но не можа да различи никакви подробности. Затова се върна към по-близките забележителности. Работата в комбината продължаваше. В къщата не се случваше нищо особено. Видя, че шевролетите продължават да обикалят, а по далечното шосе пристигаха и заминаваха камиони. Движеха се в непрекъснат поток. Бяха най-вече товарни камиони с отворена каросерия, но имаше и цистерни, и контейнеровози. Пристигаха и си отиваха, а небето беше потъмняло от дизеловите изпарения — като дълга черна панделка, която се простираше чак до хоризонта. Комбинатът бълваше дим, огън и искри. Шумовете бяха приглушени от разстоянието, но отблизо сигурно бяха оглушителни. Слънцето беше високо в небето и въздухът беше топъл.

Ричър се криеше, гледаше и слушаше, а когато му омръзна, тръгна на изток, за да разгледа далечния край на града.

Слънцето грееше ярко, така че той внимаваше да не го забележат и се движеше бавно. Между комбината и самия град имаше голямо празно пространство. Може би към пет километра. Ричър го прекоси по права линия, през храсталаците. Към средата на следобеда беше на същата линия, на която се беше озовал в шест часа сутринта, но на юг от града, а не на север — сега гледаше към задните дворове на къщите, а не към фасадите на търговската улица.

Къщите бяха спретнати и еднакви — евтино, но здраво построени. Всички бяха на един етаж, с облицовка от итонг и асфалтови покриви. Някои бяха боядисани, други бяха с покритие от дърво. Някои имаха гаражи, други не. Някои имаха оградени дворове, други — отворени. Повечето имаха сателитни чинии, вдигнати към небето на югозапад като нетърпеливи лица. Тук-там се виждаха хора. Най-вече жени и деца. Имаше и мъже. Влизаха и излизаха от колите си, занимаваха се нещо в двора и не бързаха заникъде. Ричър предполагаше, че това са работещите на час, които днес не бяха извадили късмет. Той се придвижи по дъга с дължина от сто метра, отляво надясно, от изток на запад, за да промени гледната си точка. Но гледката не се промени особено. Само къщи, струпани в странно малко предградие — плътно до града, но на километри от всичко останало, обградени от пустош. Небето изглеждаше високо и необятно. Скалистите планини в далечината на запад изглеждаха отдалечени на милиони километри. Ричър изведнъж осъзна, че Диспеър е построен от хората, които се бяха отказали. Бяха изкачили билото, бяха видели далечния планински хоризонт и се бяха отказали да продължат. Просто бяха опънали палатките си и бяха останали тук. А техните наследници си стояха на същото място, като работеха или не работеха, в зависимост от капризите на собственика на комбината.

Ричър изяде последното шоколадче и изпи последната вода. После проби дупка в храсталаците с петата на обувката си и зарови опаковките, празните бутилки и найлоновата торба. След това тръгна, прибягвайки от скала на скала, и се доближи до къщите. Шумът, който долиташе от далечния комбинат, постепенно затихваше. Ричър предположи, че сигурно скоро ще затварят. Слънцето беше ниско отляво. Последните му лъчи огряваха върховете на далечните планини. Въздухът бързо изстиваше.

Първите коли и пикапи поеха обратно — почти дванайсет часа, след като бяха пристигнали. Доста дълъг работен ден. Отправяха се на изток, където вече беше тъмно, така че отново бяха светнали фаровете си. Лъчите им се понесоха по пресечките, като подскачаха и се снишаваха, право към Ричър. После отново завиха — някои наляво, други надясно — и се пръснаха по алеи, гаражи, паркинги и произволно избрани места за паркиране, белязани от прокапало машинно масло. Една по една колите спряха да се движат и фаровете им угаснаха. Двигателите спряха. Вратите се отвориха със скърцане и се затръшнаха. В къщите светнаха лампи. Зад прозорците се виждаха синкавите отблясъци от телевизионни екрани. Небето притъмняваше.