Лий Чайлд - Нищо за губене

Ричър се приближи още. Видя как мъжете внасяха празните си кутии за обяд в кухните или се протягаха до колите си и търкаха очи с опакото на дланта. Видя момчета с бейзболни ръкавици и топки, които се надяваха на една последна игра. Видя как някои от бащите се съгласяват, а други — не. Видя малки момиченца, които на бегом излизаха от къщите, понесли съкровища за незабавен оглед.

Видя и едрия мъж, който беше застанал на пътя му в ресторанта. Същият, който му беше отворил вратата на патрулката — като портиер на хотел, който отваря такси. Старшият упълномощен помощник на полицейското управление. Той слезе от стария пикап, който Ричър вече беше видял пред ресторанта. Стискаше стомаха си с две ръце. Подмина вратата на кухнята и продължи през двора на къщата си, като се препъваше. Дворът не беше ограден. Той продължи, излезе от него и закрачи през храсталаците.

Ричър се приближи още.

Мъжът спря, остана неподвижен с широко разтворени крака, после се наведе и повърна. Остана приведен може би двайсет секунди, накрая се изправи, като клатеше глава и плюеше в праха.

Ричър се приближи още. Когато беше на двайсет метра от него, мъжът отново се приведе и повърна за втори път. Ричър чу как се дави. Не звучеше като човек, който изпитва болка или изненада, по-скоро раздразнение и примирение.

— Добре ли си? — подвикна Ричър от полумрака.

Мъжът се изправи.

— Кой е там?

— Аз съм — каза Ричър.

— Кой?

Ричър се приближи още. Пристъпи в светлината, която идваше от прозореца на кухнята на съседната къща.

— Ти — каза мъжът.

Ричър кимна.

— Да, аз.

— Нали те изхвърлихме от града?

— Нямаше ефект.

— Не бива да си тук.

— Можем да го обсъдим допълнително, ако искаш. Веднага. На място.

Мъжът поклати глава.

— Лошо ми е. Не е честно.

— Дори да не ти беше лошо, пак нямаше да е честно каза Ричър.

Мъжът сви рамене.

— Както кажеш. Аз се прибирам.

— Как е твоят приятел? С челюстта?

— Здраво си го подредил.

— Зъбите му добре ли са?

— Защо се интересуваш?

— Калибрирам силата на удара — обясни Ричър. — Това си е цяло изкуство. Искам да прилагам точно толкова сила, колкото трябва. Нито повече, нито по-малко.

— Зъбите му и без това не бяха здрави. Всички сме с болни зъби.

— Лоша работа — каза Ричър.

— Лошо ми е — повтори мъжът. — Ще се прибирам. Не съм те видял, става ли?

— Нещо развалено ли си ял?

Мъжът замълча. Накрая кимна.

— Сигурно. Сигурно съм ял нещо развалено.

После се обърна и тръгна към къщата си — бавно и несигурно, стиснал колана си с една ръка, сякаш се страхуваше да не му паднат панталоните. Ричър го проследи с поглед, после се обърна и потъна обратно в сенките.

Отдалечи се на петдесет метра на югоизток от мястото, където беше стоял преди — в случай, че мъжът размисли и реши, че все пак е видял нещо. Искаше да има някаква преднина, ако полицаите започнеха да претърсват задния двор на човека. Искаше преследването да започне от разстояние, по-голямо от дължината на лъча на фенерче.

Но не се появиха никакви полицаи. Мъжът очевидно така и не се беше обадил. Ричър почака трийсет минути. Далеч на запад отново се разнесе шумът от самолетния двигател — форсираше, за да набере височина. Малкият самолет отново беше излетял. В седем вечерта. После шумът утихна, небето съвсем притъмня и къщите се затвориха за през нощта. Небето се покри с облаци, които скриха луната и звездите. С изключение на приглушеното сияние, което идваше зад завесите на прозорците, светът потъна в пълен мрак. Температурата падна като хвърлен камък. Нощ на открито.

Денят се бе оказал твърде дълъг.

Ричър се изправи, разхлаби яката на ризата си и пое обратно на изток към Хоуп. Вървеше така, че осветените къщи да останат зад лявото му рамо, и когато изчезнаха, зави наляво в тъмното и заобиколи мястото, където трябваше да се намират универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел. След това отново се насочи наляво и се опита да открие линията на шосето. Знаеше, че трябва да е някъде там. Но не можеше да го види. Продължи да се приближава към мястото, където се падаше то — толкова близо, колкото можеше да рискува. Най-сетне видя черната ивица в мрака. Не се виждаше ясно, но все пак беше различна от тъмната равнина наоколо. Ричър застана успоредно на шосето, запамети посоката му, отстъпи на десет метра встрани, за по-безопасно, и тръгна напред. Беше трудно да върви в мрака. Спъваше се в храсти. Държеше ръцете си протегнати напред, за да не се блъсне в някоя скала. Два пъти се спъна в камъни, големи колкото футболни топки, и падна. И двата пъти се изправи, изтупа се и продължи.