Лий Чайлд - Нищо за губене

— Свободно, ефрейтор. Ще я преместим веднага след като говорим с вашия лейтенант.

— По какъв въпрос, сър?

— Това ще си остане между нас и него — отвърна Ричър.

— Не мога да го притеснявам по такъв повод, сър.

— Действай, ефрейтор — каза Ричър. — И аз съм чел наръчника. Хайде да пропуснем няколко страници и да стигнем до мястото, където вече си решил, че е важно.

— За изчезналия редник от морската пехота ли става въпрос?

— Става въпрос за нещо много по-интересно.

— Предпочитам да знам повече подробности, сър.

— Сигурно предпочиташ и да имаш един милион долара и среща с мис Америка — каза Ричър. — Но какви шансове имаш, ефрейтор?

Пет минути по-късно Ричър и Вон бяха в базата, влязоха в една от шестте зелени метални сгради и се озоваха лице в лице с един лейтенант, който се казваше Конър. Беше дребен и жилав. Изглеждаше на около двайсет и шест години. И беше ходил в Ирак. Нямаше никакво съмнение. Униформата му беше износена и избеляла от слънцето и пясъка, а скулите му бяха изгорели. Изглеждаше способен и най-вероятно наистина беше такъв. Все пак беше жив и не беше разжалван. Всъщност вероятно щяха да го направят капитан, но все още се бавеха с документацията. Сигурно имаше и медали.

— Това е официално посещение от полицейското управление в Хоуп, така ли? — попита той.

— Да — отвърна Вон.

— И двамата ли сте полицаи?

— Мистър Ричър е цивилен консултант — обясни тя.

— Какво мога да направя за вас?

— Нека да говорим направо — предложи Ричър. — Ние знаем, че в комбината на Търман се преработва обеднен уран.

— Това малко ме притеснява — каза Конър.

— Нас също — отвърна Ричър. — Според законите за националната сигурност трябва да разполагаме със списък на всички потенциално опасни химически замърсители в радиус от трийсет километра.

Ричър го каза с такъв тон, все едно наистина беше вярно, а може и да беше. Със законите за националната сигурност всичко беше възможно.

— Трябваше да ни кажете — настоя той.

— От комбината до града има повече от трийсет километра.

— До центъра на града са точно трийсет — каза Ричър. А до покрайнините — само двайсет.

— Става дума за секретна информация — каза Конър. Не може да се запише в никакъв списък.

Ричър кимна.

— Разбираме. Но трябваше да ни информирате, неофициално.

— На мен ми изглежда, че сте достатъчно информирани.

— Да, но сега искаме да уточним някои подробности. След като вече знаем, сме по-предпазливи.

— Значи трябва да говорите с Министерството на отбраната.

— По-добре да не говорим с тях. Ще започнат да се питат как сме разбрали. И първото им предположение ще бъде, че твоите момчета са се разприказвали.

— Моите момчета не правят така.

— Аз ти вярвам. Но искаш ли да се обзаложиш, че и в Пентагона ще ти повярват?

— Какви подробности? — каза Конър.

— Смятам, че имаме право да знаем кога и как се транспортира обедненият уран и по какъв маршрут.

— Притеснявате се да не минава по главната улица на Хоуп ли?

— И още как.

— Е, не минава.

— Всичко отива на запад?

— Нищо не отива никъде — отвърна Конър.

— Как така? — попита Вон.

— Вие не сте единствените, които се притесняват обясни той. — Щатските власти също са се стреснали. Искат да затварят междущатската магистрала и да използват въоръжен конвой. Но очевидно не могат да го правят редовно. Затова смятат да транспортират урана веднъж на пет години.

— Преди колко време беше първият конвой?

— Преди николко. Първият конвой ще бъде след около две години.

— Значи засега съхраняват урана в комбината?

Конър кимна.

— Изнасят стоманата и оставят обеднения уран.

— И колко са събрали?

— Към този момент около двайсет тона.

— Виждал ли си го?

Конър поклати глава.

— Търман докладва всеки месец.

— Нямаш ли нещо против това?

— Кое?

— Онзи тип седи върху цяла планина от нещо много опасно — обясни Ричър.

— Е, и? Какво може да направи с него?

Ричър и Вон се върнаха в пикапа. Вон попита:

— Това „да“ ли беше или „не“?

— И двете — отвърна Ричър. — „Не“, не изнасят урана. „Да“, все още е там.

— Добре ли е или лошо?

Ричър наведе глава и погледна към небето през предното стъкло. Беше четири следобед. Слънцето мътно светеше зад един облак, но все още беше високо над хоризонта.

— Остават четири часа, докато се стъмни — каза той. Имаме време да вземем обмислено решение.

— Ще вали — каза Вон.