Лий Чайлд - Нищо за губене

— Той е бил добър човек, Мария. Добро момче, което просто не е издържало повече. И в крайна сметка не е изменил на онова, в което е вярвал.

Ричър продължи да го повтаря отново и отново, по друг начин и с други думи, макар да знаеше, че това няма да помогне.

След двайсет минути Мария се наплака и Вон я заведе в стаята. После отново излезе при Ричър и двамата си тръгнаха заедно.

— Как разбра? — попита тя.

— Няма друго рационално обяснение — отвърна той.

— Наистина ли е направил това, което каза? Пожертвал се е доброволно и е загинал мъчително?

— Морските пехотинци са добри в жертването. От друга страна, може би е смятал да ги прецака от самото начало. Може би през цялото време е планирал да тръгне направо към Хоуп, да прибере Мария и да изчезнат заедно.

— От Диспеър до Хоуп няма четири дни път — отбеляза Вон.

— Да, така е — съгласи се Ричър.

— Значи сигурно все пак е направил каквото трябва.

— Надявам се, че Мария е останала с подобно впечатление.

— Мислиш ли, че им е казал за хората в Калифорния?

— Не знам.

— Ако не им е казал, това ще продължи.

— Казваш го така, все едно е лошо.

— Не, но има вероятност да излезе извън контрол.

— Можеш да се обадиш на няколко места. Всички са записани в хотела в Диспеър, с имена и адреси. Можеш да провериш кои са и дали все още са тук, или федералните са ги прибрали.

— Съжалявам за казаното преди малко — рече Вон.

— Не се притеснявай.

Двамата продължиха и Ричър каза:

— Да знаеш, че не сгреши, като направи онова нещо миналата вечер. Иначе излиза, че хората, които са убили Дейвид, са убили и теб. Наистина ли искаш да им се дадеш? Защото аз не искам. Аз искам да живееш.

— Звучи ми като началото на прощална реч — отбеляза Вон.

— Така ли?

— Имаш ли причина да останеш? Пентагонът си пере тайно мръсните ризи, което не е престъпление. Решихме, че и другото нещо не е престъпление.

— Остава третото нещо — каза Ричър.

Ричър и Вон се върнаха до закусвалнята, където Ричър за пръв път яде нещо след онзи хамбургер в столовата на Форт Шоу предишната вечер. После допълни нивото на кофеина в кръвта си с четири чаши кафе и когато приключи, обяви:

— Трябва да отидем при военната полиция. След като вече установихте контакт, може да се уреди и среща на живо.

— Пак ли ще минаваме през Диспеър? — попита Вон.

Ричър поклати глава.

— Нека да вземем твоя пикап и да минем напряко.

Двамата свалиха лепенките от новите стъкла на колата, после Вон донесе хартиени салфетки и препарат за почистване от кухнята си, за да избършат петната и отпечатъците от пръсти от предното стъкло. В ранния следобед потеглиха. Вон седна зад волана. Изминаха осем километра по шосето на Хоуп и рискуваха с още петнайсет километра по шосето на Диспеър. Беше ясно и планините се виждаха в далечината, отначало подканващо близо, а после отчайващо далеч. На пет километра преди първия празен парцел на Диспеър Вон намали скоростта и слезе от шосето, след което направи широк завой на север. Градът остана вляво от тях, на пет километра разстояние. Виждаше се само като петно в далечината. Оттук нямаше как да разберат дали се охранява от тълпи или пазачи, или е съвсем изоставен.

През храсталака се караше бавно. Заобикаляха скалите и големите храсти и мачкаха всичко по-малко, което не представляваше непреодолима пречка. По шасито на колата драскаха ниски храсти, а по-високите тракаха отстрани. Стълбата и лостът, които бяха оставени в каросерията, се тресяха и дрънчаха. Фенерчето се търкаляше от едната до другата броня. От време на време намираха изсъхнали речни легла и караха по завоите, които описваха, като си позволяваха по-голяма скорост. После отново трябваше да търсят път между канарите, които бяха по-големи от самия шевролет, като се ориентират по слънцето, точно по средата на предното стъкло. На четири пъти влизаха в естествени заграждения, от които трябваше да излизат на заден ход. След един час градът остана назад, а напред и отляво се показа комбинатът. Външната стена се белееше под слънцето. Паркингът изглеждаше празен. Не се виждаха коли. Над комбината не се издигаше дим. Нямаше нито искри, нито шум. Никакви признаци на работна дейност.

— Какъв ден сме? — попита Ричър.

— Нормален работен ден — отвърна Вон.

— Да не е някакъв празник?

— Не.

— Тогава къде са всички?

Завиха наляво, за да скъсят дистанцията до комбината. Шевролетът вдигаше стабилен облак от прах зад себе си. Всеки можеше да го види. Но нямаше кой. Вон намали скоростта и спря на пет километра от комбината. Минаха пет минути. После десет. После петнайсет. Колите на охраната не се появяваха.