Лий Чайлд - Утре ме няма

Оказа се, че греша.

Все още стоях на тротоара, точно срещу вратата на Четиринайсето управление, когато отвътре излезе Тереза Лий с двама мъже със сини костюми и бели ризи. Изглеждаше уморена. Беше дошла при обаждането посред нощ, което означаваше, че е била нощна смяна. Значи трябваше да си е отишла към седем и в осем да си е в леглото, у дома. Работеше вече шест часа допълнително. Бе добре за банковата й сметка, но зле за всичко останало. Застана в слънчевата светлина, премигна, протегна се, после ме видя на отсрещния тротоар и буквално подскочи от изненада. Сръга единия от мъжете до себе си с лакът, прошепна му нещо и ме посочи. Бях много далеч, за да чуя какво казва, но по движенията на тялото й личеше, че е нещо от рода на Ей, ето го там, отсреща с удивителен знак, който се разчиташе в жестовете й.

Спътниците й автоматично погледнаха вляво, за да видят идват ли коли, което ми подсказа, че са от града. Трафикът по улиците с нечетни номера е от изток на запад, а с четни номера — от запад на изток. Знаеха го отлично. Следователно бяха местни. Само че повече бяха свикнали да шофират, а не да ходят пеша, защото не погледнаха в обратната посока дали не идва някой пощенски куриер с велосипед, тръгнал срещу движението. Спуснаха се през улицата с подскоци, спринтове и прибежки, разделиха се и връхлетяха върху мен едновременно отляво и отдясно, което ми подсказа, че са преминали някакво обучение и много бързат. Реших, че колата с тънките антени е тяхна. Чаках ги на сянка. Бяха с черни обувки и сини вратовръзки, а долните им фланелки се показваха под яките на ризите — бяло под бяло. Саката им от лявата страна бяха по-издути от дясната. Агенти десняци, с кобури под мишниците. Бяха по на около четирийсет. В разцвета на силите си. Не новобранци, не и пред пенсия. Видяха, че не се каня да бягам, леко забавиха темпото и дойдоха до мен с бърза крачка. ФБР, помислих си, повече ченгета, отколкото военни. Не ми показаха служебни карти. Решиха, че знам кои са.

— Трябва да говорим с теб — каза агентът от лявата ми страна.

— Знам — отговорих.

— Как така?

— Току-що минахте на бегом улица, пълна с коли, за да дойдете тук.

— Знаеш ли защо?

— Нямам представа. Освен ако не искате да ми предложите психологическа консултация заради травмиращите преживявания.

Устните на агента се изкривиха в нетърпелива гримаса, сякаш беше готов да ми се разкрещи за сарказма. След това гримасата се превърна в хаплива усмивка.

— Добре, ето един съвет от мен. Отговаряш на няколко въпроса и забравяш, че си бил в онзи влак.

— Какъв влак?

Агентът понечи да отговори, но се спря, защото загря със закъснение, че го будалкам, и се смути, че не е реагирал навреме.

— Какви въпроси? — попитах.

— Кой е телефонният ти номер?

— Нямам телефонен номер.

— Дори мобилен?

— Особено мобилен — отговорих.

— Наистина ли?

— Аз съм човекът — казах. — Браво, открихте ме.

— Кой?

— Единственият на света, който няма мобилен телефон.

— Канадец ли си?

— Защо да съм канадец?

— Полицаите ни казаха, че говориш френски.

— Много хора говорят френски. В Европа има цяла държава с такива хора.

— Французин ли си?

— Майка ми е французойка.

— Кога за последен път си бил в Канада?

— Не си спомням. Преди години.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Имаш ли приятели или съдружници в Канада?

— Не.

Млъкна. Тереза Лий все още беше на тротоара, пред вратата на управлението. Стоеше на слънце и ни наблюдаваше от отсрещния тротоар. Другият агент каза:

— Видял си самоубийство в метрото. Неприятно, но нищо особено. Такива неща стават. Ясен ли съм?

— Приключихме ли? — попитах.

— Тя даде ли ти нещо?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Приключихме ли?

— Имаш ли някакви планове? — попита агентът.

— Махам се от града.

— Къде?

— Някъде другаде.

— Добре, приключихме. Сега се разкарай.

Останах намясто. Изчаках ги да се върнат при колата си. Качиха се и при първата пролука в трафика потеглиха. Реших, че ще тръгнат по западната магистрала към центъра, за да се върнат зад бюрата си.

Тереза Лий все още стоеше на тротоара. Прекосих улицата и се промуших между две синьо-бели патрулни коли, за да застана до нея — достатъчно далеч, за да не е дръзко, достатъчно близо, за да ме чува, с лице към сградата, за да не ме заслепява слънцето.

— За какво беше всичко това? — попитах аз.

— Намерили са колата на Сюзан Марк — обясни тя. — Била е оставена чак в Сохо. Тази сутрин са я докарали.