Лий Чайлд - Утре ме няма

Пристигнахме нормално и се добрах до Делауер Авеню невредим. Във Вашингтон беше също толкова горещо, колкото и в Ню Йорк, само че по-влажно. По тротоарите пред мен се движеха групи туристи. Семейни групи преди всичко, от близо и далеч. Грижовни родители, намръщени деца, всички облечени в ярки шорти и тениски, с карти на града, стиснали фотоапарати в ръце. Не че аз самият бях добре облечен или чест посетител тук. Бях работил в района през известни периоди, но винаги на левия бряг на реката. Все пак знаех къде отивам.

Нямаше как да объркам дестинацията, която беше точно пред мен. Капитолият. Сградата е строена, за да впечатлява. Трябвало е чуждите дипломати, дошли на посещение в първите дни на републиката, да си тръгнат убедени, че новата държава е сериозен играч. Проектът се оказал успешен. Отвъд нея, от другата страна на Индипендънс Авеню, са офисите на Камарата на представителите. Някога имах основни познания за политиката на Конгреса. Разследванията в някои случаи бяха стигали до самите комисии. Знаех, че Рейбърн Билдинг е пълна с подпухнали старци, живели във Вашингтон цяла вечност. Реших, че сравнително нов човек като Сансъм би получил офис в Кенън Билдинг. Сградата бе престижна, но не бе върхът. Кенън Билдинг е на Индипендънс Авеню и Първа улица, обърната към далечния ъгъл на Капитолия, като че ли отдава почит или отправя заплаха. На входа имаше всякакви мерки за сигурност. Попитах един униформен охранител дали мистър Сансъм от Северна Каролина е в сградата. Човекът провери в някакъв списък и отговори утвърдително. Попитах го дали мога да изпратя съобщение по някого в кабинета му. Той пак каза „да“. Даде ми химикалка, бланка на Камарата и плик. Адресирах плика до Майор Джон Т. Сансъм, Сухопътни войски на САЩ, от резерва. На бланката написах: Рано тази сутрин видях как една жена умира с вашето име на уста. Не беше истина, но беше близо до истината. После добавих: Стъпалата пред Библиотеката на Конгреса, след един час. Подписах се майор Джак Ричър, Сухопътни войски на САЩ, от резерва. Най-долу имаше квадратче за отбелязване. Въпросът беше: От моя избирателен район ли сте? Отбелязах „да“ в квадратчето. Не беше истина. Не живеех в избирателния район на Сансъм, но не живеех и в никой от останалите 434 избирателни района. Освен това бях служил в Северна Каролина четири пъти. Следователно смятах, че имам някакво право. Запечатах плика, подадох го и излязох вън, за да почакам.

Минах по Индипендънс Авеню под палещите лъчи на слънцето, до Музея на въздухоплаването и космоса, после свих обратно и се насочих към Библиотеката. Седнах на стъпалата десет минути по-рано. Камъкът беше топъл. Зад вратите над мен имаше мъже в униформи, но никой не излезе. Упражненията по оценка на риска явно не бяха поставили Библиотеката на Конгреса сред най-застрашените обекти.

Започнах да чакам.

Не вярвах, че ще се появи самият Сансъм. Предполагах, че ще изпрати хора от екипа си. Може би сътрудници за кампанията. Колко на брой и на каква възраст можех само да гадая. От един до четирима, предположих. От доскорошен студент до професионалист. Беше ми любопитно да науча. Един младеж щеше да е знак, че Сансъм не взема бележката ми много сериозно. Четирима възрастни щяха да докажат, че е чувствителен към въпроса. И че може би крие нещо.

Времето за срещата мина, но не се появи никой — нито млад, нито стар, нито стажант, нито професионалист. Вместо това дойдоха съпругата на Сансъм и шефът на охраната му. Десет минути след часа на срещата видях странна двойка да слиза от лимузина в подножието на стълбите. Познах жената от снимките в книгата на Сансъм. На живо изглеждаше точно както би трябвало да изглежда една жена на милионер. Прическата й бе безупречна. Дамата бе добре сложена и май беше поне пет-шест сантиметра по-висока от съпруга си. Десет, ако е на токчета. Мъжът с нея приличаше на ветеран от „Делта Форс“, облечен в костюм. Беше дребен, но силен, жилав и здрав. Същия като Сансъм от снимките, само че малко по-груб. Костюмът му беше с консервативна кройка, от скъп плат, но измачкан като износена бойна униформа.

Двамата застанаха един до друг, започнаха да оглеждат хората наоколо и да ги елиминират един по един. Когато останах само аз, вдигнах ръка за поздрав. Не станах. Предположих, че ще дойдат и ще застанат под мен, така че ако бях станал, щях да гледам на метър над главите им. Седнал нямаше да изглеждам толкова страшен. И щях да ги предразположа към разговор. А и така беше по-практично от гледна точка пестене на енергията — наистина бях уморен.