Лий Чайлд - Утре ме няма

— „Вие“?

— Аз и мистър Спрингфийлд.

— Как ме намерихте?

— Засякохме мобилния телефон. Той ни показа района. Точния адрес ни подсказа мистър Спрингфийлд.

Спрингфийлд се намеси.

— Лидер на муджахидините ни каза, че преди двайсет и пет години често са се връщали в убежища, които враговете им смятали за изоставени.

— Може ли след време да се върнат пак при мен? — попитах.

— Не — отвърна Джон Сансъм.

Ясно и просто.

— Сигурен ли си? — попитах. — В онази къща има девет трупа.

— Хората на Министерството на отбраната са там в момента. За тях ситуацията е „без коментар“. С лека усмивка, която ще подскаже на всички, че заслугата е тяхна.

— Ами ако вятърът промени посоката си? Понякога се случва, нали?

— Местопрестъплението е обърнато нагоре с краката.

— Там има моя кръв.

— Там има много кръв. Стара сграда е. Ако направят изследвания, ще открият най-много ДНК от плъхове.

— Има кръв и по дрехите ми.

— Болницата ги изгори — обади се Тереза Лий.

— Защо?

— Биологически риск.

— Бяха чисто нови.

— Бяха напоени с кръв. Вече никой не рискува с кръв.

— Отпечатъци от дясната ми ръка — продължих да изброявам. — По дръжките на прозорците и на капака на покрива.

— Стара сграда — каза Сансъм. — Ще бъде съборена, преди вятърът да промени посоката си.

— Гилзите? — казах.

— Стандартни, използват ги в Министерството на отбраната. Сигурен съм, че са доволни и вероятно ще покажат една и на медиите.

— Още ли ме търсят?

— Не могат. Само биха объркали версията си.

— Борба за надмощие.

— Която очевидно току-що спечелиха.

Кимнах.

— Къде е флаш паметта? — попита Сансъм. Погледнах Джейкъб Марк.

— Добре ли си? — попитах.

— Не особено — отвърна той.

— Ще трябва да чуеш някои неща.

— Добре.

Надигнах се до седнало положение. Не ме заболя изобщо. Реших, че са ме натъпкали с болкоуспокояващи. Вдигнах колене нагоре и мушнах глава под чаршафа, вдигнах халата и погледнах раната. Не можах да я видя. Бях бинтован от бедрата до гърдите.

— Каза, че можеш да ни заведеш много близо до нея — добави Сансъм.

Поклатих глава.

— Вече не мога. Мина време. Ще трябва да налучкваме.

— Чудесно. Значи си ни лъгал през цялото време. Не знаеш къде е.

— Знаем как стоят нещата в общи линии — обясних аз. — Планирали са близо три месеца и са започнали да изпълняват плана си последната седмица. Принудили са Сюзан, като са я изнудили с Питър. Дошла е дотук с колата си от Анандейл, попаднала е в четиричасово задръстване от девет вечерта до един сутринта, после е пристигнала в Манхатън малко преди два сутринта. Предполагам, че можем да определим съвсем точно кога е излязла от тунела „Холанд“. Остава да пресметнем времето назад и да видим къде точно е била колата й по време на задръстването в полунощ.

— Защо ни е това?

— Защото в полунощ е изхвърлила флаш паметта през прозореца на колата си.

— Откъде знаеш?

— У нея нямаше мобилен телефон.

Сансъм погледна Лий. Лий кимна.

— Ключове и портмоне. Нищо друго — потвърди тя. — Също и в колата й. ФБР описа всичко.

— Не всички използват мобилен телефон — опита се да спори Сансъм.

— Така е — кимнах. — Аз. Единственият човек на света без мобилен телефон. Естествено, жена като Сюзан би трябвало да има поне един.

— Имаше — каза Джейкъб Марк.

— И какво от това? — попита Сансъм.

— Лайла и Светлана са определили краен срок. Почти сигурно е изтичал в полунощ. Сюзан не е дошла, двете са започнали да действат. Заплашили са я и са започнали да изпълняват заканата си. И са го доказали. Изпратили са снимка по мобилния й телефон. Може би видеоклип. Питър върху плочата и първия дълъг срез. В полунощ на практика животът на Сюзан се е променил. Била е безпомощна в онова задръстване. Телефонът в ръката й изведнъж е станал отвратителен и ужасяващ. Хвърлила го е през прозореца. После е изхвърлила и флаш паметта, която се е превърнала в символ на всичките й проблеми. И телефонът, и флаш паметта трябва да са още там, на магистралата. Няма друго обяснение.

Всички мълчаха.

— Вероятно са някъде в разделителната ивица — продължих. — Сюзан е бързала и може би подсъзнателно е карала в скоростната лента. Бихме могли да засечем мобилния й телефон, но мисля, че вече е късно — батерията сигурно е изтощена.

В стаята настъпи мълчание. Цяла минута. Чувах само жуженето на медицинската апаратура.

— Това е безумно — отбеляза Сансъм. — Двете би трябвало да са наясно, че няма да получат флаш паметта, ако изпратят снимките на Сюзан. Което би означавало да се откажат от лоста си за въздействие. След това Сюзан би могла да отиде направо в полицията.