Лий Чайлд - Утре ме няма

— Значи американската мечта. Да умреш богат.

— Възможности за всички.

— Там, откъдето идваме, имаме повече от вас.

— Не обичам кози.

Стаята беше влажна и студена. Бях останал само по новите бели боксерки. Пистолетът в ръката на Лайла не трепваше. По ръката й изпъкваха мускули, като тънки въжета. От трупа до банята продължаваха да изтичат течности. Зад прозореца беше пет сутринта и градът се разбуждаше.

Светлана направи нещата ми на топка и ги хвърли зад кухненския плот. После занесе там двата стола. Взе телефона ми, затвори го и го хвърли настрана. Разчистваше място. Опразваше стаята. Беше шест на три метра. Аз бях с гръб към една от дългите стени. Лайла премина пред мен. Държеше ме на прицел. Застана в далечния ъгъл до прозореца. Следеше ме под ъгъл.

Светлана отиде зад кухненския плот. Чух как отваря чекмедже. Чух как го затваря. Видях я да се връща.

С два ножа.

Големи, касапски инструменти. За изкормване, рязане или обезкостяване. Имаха черни дръжки. Стоманени остриета. Като бръсначи. Светлана подхвърли единия на Лайла. Тя го улови ловко за дръжката със свободната си ръка. Светлана застана в ъгъла срещу нея. Държаха ме от две посоки. Лайла беше на четирийсет и пет градуса вляво от мен. Светлана беше на четирийсет и пет градуса вдясно от мен.

Лайла се завъртя настрани, опря пистолета в ъгъла между двете стени, плъзна палец в основата на ръкохватката и освободи пълнителя. Той падна на пода. През процепа се виждаха три патрона. Значи в цевта имаше още един. Лайла обаче хвърли пистолета в другия ъгъл на стаята. Сега пълнителят беше при нея, а пистолетът — при Светлана.

— Пистолетът не стреля без пълнител — каза Лайла. — За да се предотврати неволен изстрел, ако в цевта е останал патрон. Швейцарците са предпазливи хора. Значи трябва да вземеш пистолета и пълнителя. Или обратно. Разбира се, преди това трябва да се справиш с нас.

Мълчах.

— И ако все пак успееш — добави тя, — съветвам те да използваш първия куршум за себе си.

После се усмихна и направи крачка напред. Светлана също пристъпи. Държаха ножовете ниско, с пръсти под дръжката, с палци отгоре. Като улични побойници. Като специалисти.

Дългите остриета проблясваха на светлината.

Стоях неподвижно.

— Ще се забавляваме повече, отколкото можеш да си представиш — усмихна се палаво Лайла.

Не направих нищо.

— Бавенето е хубаво — каза Лайла. — Така очакването нараства.

Стоях неподвижно.

— Ако обаче се отегчим, ще започнем — каза Лайла.

Не казах нищо. Стоях неподвижно.

Тогава посегнах зад гърба си и извадих моя „Бенчмейд 3300“ — бях го залепил с лепенка под кръста.

Натиснах с палец бутона и острието изскочи напред с изщракване. Силен звук в тиха стая. Лош звук. Не обичам ножове. Никога не съм ги обичал. Не съм и особено добър с тях.

Имам обаче инстинкт за самосъхранение, колкото и всеки друг.

Може би и повече.

И от петгодишен се справям твърде добре. Всичките ми поражения са били незначителни. Аз съм от хората, които гледат и се учат. Гледал съм бой с ножове навсякъде по света. Далечния изток, Европа, по военните бази в южните щати, по улици, алеи, пред барове и билярдни зали.

Първо правило — не допускай да те порежат рано. Нищо не изпива силите повече от загубата на кръв.

Светлана беше поне с една глава по-ниска от мен, пълна и едра, а ръцете й бяха пропорционални, Лайла беше по-висока, с по-слаби ръце, по-грациозна. Въпреки всичко, дори и срещу две остриета с по десет сантиметра по-дълги от моето смятах, че имам предимство.

Освен това току-що бях променил играта и те все още се бореха с изненадата.

На всичкото отгоре те го правеха за забавление, а аз щях да се боря за живота си.

Исках да се добера до кухненския бокс, така че затанцувах към Светлана, която беше между мен и него. Тя беше на пръсти, държеше ножа ниско, до коленете си, и се опитваше да финтира вляво и вдясно. Замахна. Аз отскочих назад. Ножът й просветна покрай бедрото ми. Наведох се леко напред и я ударих с лявата ръка, отгоре. Улучих веждата и носа й.

Тя ме погледна смаяно. Както повечето хора, които се бият с нож, и тя мислеше, че всичко опира до острието. Беше забравила, че хората имат две ръце.

Олюля се назад, а Лайла се спусна отляво. Държеше ножа ниско долу. Челюстта й беше увиснала в грозна гримаса. Съсредоточена. Тя разбираше. Вече не беше игра. Пристъпваше напред, отскачаше назад, финтираше. Известно време танцувахме по този начин. Задъхани, трескави, с резки, кратки движения, сред прах и пот, и страх във въздуха. Погледите им бяха вперени в ножа ми, моите шареха между техните.