Лий Чайлд - Утре ме няма

Погледнах я.

— Говориш английски?

— Прилично.

— Горе заредих.

— Глупости. Виждам оттук. Автоматът ти е на тройна стрелба, а се чу само един изстрел. Беше последният ти куршум.

Останахме така доста дълго време. Оръжието в ръката на Лайла не потрепваше, стабилно като камък. Тя беше на около пет метра от мен. От мъртвеца зад нея се изливаха всякакви течности по пода. Светлана беше в кухненския бокс. В стаята се носеха всевъзможни миризми. През отворения прозорец влизаше въздух от улицата и се издигаше нагоре през стълбата, към отворения капак на покрива.

— Остави оръжието — каза Светлана.

— Искаш флаш паметта — обадих се аз.

— Не е у теб.

— Но знам къде е.

— И ние знаем.

Замълчах.

— Не е у теб, но знаеш къде е — продължи Светлана. Значи си стигнал до нужното заключение чрез процес на дедукция. Мислиш ли, че само ти си способен на това? Не смяташ ли, че и други биха могли да стигнат до същото заключение? Знаем едни и същи факти. Можем да стигнем до едни и същи изводи.

Не казах нищо.

— Веднага щом ни каза, че знаеш къде е, започнахме да мислим. Ти ни стимулира. Говориш прекалено много, Ричър. Вече не си ни нужен.

— Остави оръжието — обади се Лайла. — Имай поне малко достойнство, недей да стискаш празен автомат като някакъв идиот.

Не помръднах.

Лайла наклони пистолета леко надолу и стреля в пода, между стъпалата ми. Куршумът проби дъските точно в средата на разстоянието между върховете на обувките ми. Труден изстрел. Умееше да стреля. Дъските на пода се разцепиха. Леко трепнах. Заглушителят на нейния пистолет беше по-шумен от моя. Като телефонен указател, запратен към пода, а не изпуснат. Нагоре се издигна миризма на обгоряло дърво — куршумът беше опърлил дъската. Гилзата излетя в дъга и издрънча на пода.

Още пет патрона.

— Остави оръжието — каза Лайла.

Измъкнах ремъка през главата си и отпуснах автомата надолу. Вече не можех да го използвам, освен като метална палка с тегло три килограма и половина. Не мислех обаче, че ще ме допуснат достатъчно близо до някоя от двете, за да мога да я пусна в действие. Дори и да ме допуснеха обаче, бих предпочел юмрука си. Сто килограмовият човешки чук е по-добър.

— Хвърли го тук — обади се Светлана. — Внимателно обаче. Ако удариш някоя от двете ни, умираш.

Замахнах леко и хвърлих автомата. Той се завъртя лениво във въздуха и се удари в далечната стена.

— Сега свали якето — каза Светлана.

Лайла насочи пистолета към главата ми. Подчиних се. Махнах якето и го запратих в другия край на стаята. Падна близо до автомата. Светлана излезе иззад кухненския плот и претърси джобовете. Намери деветте патрона и частично използваната ролка тиксо. Подреди патроните изправени на плота в една редица. Сложи ролката до тях. После каза:

— Ръкавицата.

Подчиних се. Свалих ръкавицата и я запратих към якето.

— Обувките и чорапите.

Подпрях се на стената, за да запазя равновесие, развързах връзките и събух обувките си. После и чорапите. Хвърлих всичко върху купчината.

— Свали си ризата — каза Лайла.

— Ще я сваля, ако и ти свалиш своята.

Тя наклони пистолета надолу и пусна още един куршум между стъпалата ми. Чаткане на заглушител, разцепена дъска, миризма на обгоряла дървесина, дрънчене на празна гилза.

Още четири.

— Следващия път ще стрелям в крака ти — каза Лайла.

— Ризата — повтори Светлана.

И така, за последните пет часа свалях ризата си по настояване на жена за втори път. Опрях гръб на стената и запратих ризата след останалите неща. Лайла и Светлана се загледаха в белезите ми. Изглежда, им харесаха. Особено раната от шрапнел. Видях връхчето на езика между устните на Лайла — розово, влажно и остро.

— Свали панталоните — продължи Светлана.

Погледнах Лайла.

— Мисля, че пистолетът ти е празен.

— Не е — каза тя. — Остават четири. Два крака и две ръце.

— Свали панталоните — повтори Светлана.

Разкопчах копчето. Свалих ципа. Дръпнах твърдия деним надолу. Измъкнах крака, облегнах се на стената и изритах панталона към купчината. Светлана го взе. Претърси джобовете. Струпа нещата ми върху плота, до деветте патрона и ролката тиксо. Банкноти и няколко монети. Старият ми паспорт с изтекъл срок. Банковата ми карта. Картата за метрото. Визитката на Тереза Лий. И четката ми за зъби.

— Не е много — отбеляза Светлана.

— Всичко, от което имам нужда — казах. — Нищо, от което нямам нужда.

— Ти си беден човек.

— Не, аз съм богат човек. Дефиницията за богатство е да имаш всичко, от което имаш нужда.