Лий Чайлд - Утре ме няма

Има нещо повече от очевидното.

— Коя е тя? — попитах.

— Защо трябва да е някоя? — попита Дохърти.

— Защото сте я идентифицирали и компютрите ви са засветили като коледни дръвчета. Някой ви се е обадил и ви е наредил да ме държите тук, докато дойде. Не искате да пишете в досието ми, че съм бил арестуван, и затова ме залъгвате с тези дивотии.

— Досието ти не ни интересува особено. Просто не ни се пишат толкова документи.

— Е? Коя е тя?

— Изглежда, че е работела за правителството. От една федерална агенция скоро ще бъдат тук, за да те разпитат. Не можем да ти кажем коя е тази агенция.

Оставиха ме заключен в стаята. Чудесно място. Мръсно, горещо, олющено, без прозорци, със стари плакати за борба срещу престъпността по стените и миризма на пот, безпокойство и загоряло кафе. Маса с три стола. Два за разследващите, един за заподозрения. Може би някога са биели заподозрените, за да си признаят. Може би и сега го правеха. Трудно е да се каже какво точно се случва в стая без прозорци.

Прецених времето в главата си. Беше минал около час от разговора, който Тереза Лий беше провела шепнешком в коридора на „Гранд Сентръл“. Значи нямаше да ме посетят от ФБР. Офисът им в Ню Йорк е най-големият и се намира на Федеръл Плаза, близо до кметството. Десет минути за реакция, десет минути, за да съберат екип, още десет минути, докато стигнат до полицейското управление с включени сирени и светлини. ФБР щеше да е тук отдавна. Оставаха обаче куп други агенции с по три букви в името. Обзалагах се, че която и да дойдеше, в името й щеше да има разузнаване — ЦРУ, АВР. Централно разузнавателно управление, Агенция за военно разузнаване. А може би бе някоя нова, измислена наскоро и неизвестна агенция. Всяването на среднощна паника до голяма степен беше в техния стил.

След като към първия час се прибави още един, реших, че идват чак от Вашингтон, което означаваше малък екип експерти. Всички други имаха местни клонове. Престанах да гадая, дръпнах стола назад, качих краката си на масата и заспах.

Не разбрах кои са. Не веднага. Не искаха да ми кажат. В пет сутринта влязоха трима мъже в костюми и ме събудиха. Бяха учтиви и делови. Костюмите им, като цена, бяха средна ръка, чисти и изгладени. Обувките им бяха лъснати. Очите им блестяха. Косите им бяха подстригани късо. Лицата им бяха червендалести. Бяха едри, но не и безформени. Изглеждаха така, сякаш биха могли да пробягат половин маратон разстояние без особени усилия, но и без капка удоволствие. Първото ми впечатление беше, че са бивши военни, напуснали армията наскоро. Ентусиазирани щабни офицери, привлечени заради качествата им в някоя от административните сгради във Вашингтон. Идеалисти, вършещи сериозна работа. Поисках да се легитимират, да ми покажат служебни значки, карти и така нататък, но те ми цитираха Патриотичния закон и ми обясниха, че не били длъжни да го правят. Сигурно беше така, а и им достави истинско удоволствие да ми го кажат. Замислих се дали да не млъкна, за да им отмъстя, но те видяха, че размислям, и ми цитираха други абзаци от закона, които ясно ми дадоха да разбера, че ако поема по този път, в края му ме чакат куп неприятности. Страхувам се от много малко неща, но винаги е добре да се избягват разправиите с днешните служби за сигурност. Франц Кафка и Джордж Оруел биха ме посъветвали същото. Свих рамене и им казах да зададат въпросите си.

Започнаха с думите, че знаят за военната ми служба и заради това се отнасят с уважение, което или беше дежурно изтъркано клише, или означаваше, че самите те са наети от военната полиция. Никой не уважава военния полицай, освен друг военен полицай. После ми заявиха, че щели да ме наблюдават много внимателно и да разберат дали ги лъжа, или не. Което беше пълна дивотия, защото само най-добрите от нас бяха способни на това, а те не бяха най-добрите, защото иначе щяха да са на високи постове, тоест точно по онова време щяха да си спят в леглата в предградията на Вирджиния, а не да се разкарват по междущатската магистрала посред нощ.

Нямах какво да крия, така че ги помолих да продължават нататък.

Имаха три притеснения. Първо — дали познавам жената, която се е самоубила във влака, и дали съм я виждал преди.

Дадох отрицателен отговор. Кратък и учтив, но категоричен.

Не последваха никакви допълнителни въпроси, което ми подсказа горе-долу кои бяха тези типове и каква бе задачата им. Бяха нечий „Б“ отбор, изпратен на север, за да вкара в задънена улица започнатото разследване. Искаха да го спрат, да го погребат. Да заличат нещо, за което някой е имал само бегли подозрения. Искаха отрицателни отговори на всички въпроси, за да приключат със случая. Искаха категорично да няма неизяснени моменти и не искаха да привличат внимание към проблема, като го превръщат в голяма драма. Искаха цялата история да бъде забравена.