Лий Чайлд - Утре ме няма

Тя ми предложи кафе и тоалетна. Приех и двете. Дохърти ме отведе до края на коридора, а когато се върнахме, на масата до папката имаше три пластмасови чаши. Две кафета и един чай. Взех едното кафе и го опитах. Ставаше. Лий взе чая. Дохърти взе второто кафе и нареди:

— Хайде сега ни разкажи всичко отначало.

Направих го стегнато, изложих само основното, а Дохърти се учуди как така израелският списък е дал фалшив позитивен сигнал. Точно както се беше учудила Лий преди това. Отговорих му, както бях отговорил и на нея — че е по-добре от фалшив негативен сигнал и че от гледна точка на жената, независимо дали е искала да направи солово изпълнение, или да отнесе със себе си цяла тълпа, това е без значение и не би променило проявените от нея симптоми. В продължение на пет минути разговаряхме като колеги — трима разумни хора, обсъждащи интересен феномен.

После тонът се промени. Дохърти попита:

— Ти как се почувства?

— Кога? — попитах.

— Когато жената се застреля.

— Зарадвах се, че не уби мен.

— Ние разследваме убийства — обясни Дохърти. — Трябва да проверяваме всяка насилствена смърт. Разбираш го, нали? За всеки случай.

— Какъв може да е този всеки случай?

— Да има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

— Няма. Тази жена се застреля.

— Ти го казваш.

— Никой не може да каже нещо друго, защото именно това се случи.

— Винаги има алтернативни сценарии — възрази Дохърти.

— Така ли?

— Може би ти си я застрелял.

Тереза Лий ме погледна съчувствено.

— Не съм — заявих аз.

— Може пистолетът да е бил твой — настоя Дохърти.

— Не беше — казах. — Тежеше цял килограм. Аз не носех чанта.

— Ти си едър. Носиш широки панталони. С големи джобове.

Тереза Лий отново ме погледна съчувствено. Сякаш се извиняваше.

— Какво е това? — попитах. — Доброто ченге и тъпото ченге?

— Мислиш, че съм тъп, така ли? — попита Дохърти.

— Току-що го доказа. Ако съм я застрелял с магнум .357, щях да имам следи от барута чак до лакътя. Ти обаче стоя пред тоалетната, докато си миех ръцете. Това са глупости. Не ми взехте отпечатъци и не ми прочетохте правата. Само вдигате пушилка.

— Длъжни сме да се уверим.

— Какво каза патоанатомът?

— Още не знаем.

— Имаше свидетели.

Лий поклати глава.

— Безполезни са. Не са видели нищо.

— Трябва да са видели.

— Не са, защото гърбът ти им е пречел. Освен това не са гледали натам, били са полузаспали, а на всичкото отгоре не говорят английски добре. Не могат да помогнат с нищо. А и мисля, че искаха да изчезнат, преди да сме започнали да проверяваме зелените им карти.

— Ами другият тип? Беше пред мен, и то съвсем буден. Приличаше на американец, който говори английски.

— Какъв друг тип?

— Петият пътник. Памучни панталони, фланелка за голф.

Лий отвори папката. Поклати глава.

— Имало е само четирима пътници. Плюс жената.

Лий извади от папката лист хартия, обърна го и го плъзна до средата на масата. Беше написан на ръка списък на свидетелите. Четири имена — моето, на някой си Родригес, на Фрюлов и на Мбеле.

— Четирима пътници — повтори тя.

— Бях във вагона — възразих. — Мога да броя. Знам колко пътници бяхме.

После превъртях мислено лентата. Слизам от вагона, чакам с малката група хора. Пристигат медиците. Ченгетата слизат от вагона, смесват се с тълпата, хващат по един човек за лакътя, отвеждат свидетелите в различни стаи. Едрият сержант хвана мен преди всички останали. Няма как да знам дали са ни последвали четири или само три ченгета.

— Измъкнал се е — заключих аз.

— Кой е той? — попита Дохърти.

— Просто някакъв мъж. Очите му доста играеха, но иначе нямаше нищо особено. Беше на моята възраст, не изглеждаше беден.

— Осъществи ли какъвто и да било контакт с жената?

— Не съм видял такова нещо.

— Той ли я застреля?

— Застреля се сама.

Дохърти сви рамене.

— Значи свидетелят се е укрил. Не иска да се появят документи, че по това време е бил в метрото. Вероятно изневерява на жена си. Случва се непрекъснато.

— Той е избягал. Ти обаче му намираш оправдание и вместо това се захващаш с мен?

— Сам току-що каза, че онзи не е бил замесен.

— И аз не съм замесен.

— Ти го казваш.

— Вярваш ми за онзи, но не и за мен самия?

— Защо ти е да ме лъжеш за онзи?

— Губим си времето — възразих аз.

Така си и беше. И то твърде безсмислено. Изведнъж си дадох сметка, че Лий и Дохърти по свой странен начин ми правеха малка услуга.