Дончо Цончев - Протокол на една морска история

Аз правя най-авторитетно загадъчната си физиономия и казвам тежко:

— Като се върна, ще си поговорим пак.

На всичкото отгоре успях да кажа това скромно. Забелязал съм, че колкото по-скромно успееш да пробуташ нещото, толкова по-голям е ефектът.

— Ако наистина донесеш нещо, ракията е от мене! — заяви той и най-сетне извади ръце от джобовете, та да си помага на говора с жестове.

Мария изнесе транзисторчето, Живко дотърча отнякъде и отново цял се разтрепера. Докато не видя в ръцете си това чудно малко радийце, не миряса. И докато не яде пак бой. Защото го изтърва, то млъкна и Борьо-Христо му лепна такъв шамар, че сламените безредни коси на двамата се тръснаха като градински метли.

— Хулиган! — изрева бащата. — Света да му дадат, няма да му стигне!

Мария хвана Живко за ръката и го заведе в нашата стая — след малко се върнаха с шоколадови бонбони, за всички ни по един. Отново скоро всичко беше в ред, ние с нея тръгнахме към плажа. Тя пак така си мълчеше, както и по време на пътуването. По едно време изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Знаеш ли… Ти си човекът, който има всичко и който непрекъснато раздава нещастие. Така излиза.

— Пак ли за това хлапе ще ми говориш?

— Не, не само за Живко. Въобще. Като че ли сам никога не си бил малък. Никога не си бил слаб. Никога не си зависел от другите. Нали не ми се сърдиш, че ти говоря толкова откровено?

— Глупости, защо да ти се сърдя?

Лъжех. Пак ме беше яд. Не знам на кого. Добавих бързо:

— Само че сега влизам във водата, защото нямам търпение и защото съм дошъл тук за това.

Пак имаше лъжа. Интересно: напоследък не мога да си отворя устата, без да излезе от нея някоя лъжа.

— Наслука — каза Мария.

Исках да се развикам силно, да й кажа, че довечера ще взема това хлапе Живко и ще го разхождам с колата, докато заспи на седалката, че ще му купя пет кутии шоколадови бонбони и два транзистора, да си ги чупи — но вече бях налапал шнорхела и нагазвах във водата с гръб към нея, да не ми пречат плавниците, а аз, забравих да ви кажа още в началото, нагазя ли във водата, забравям веднага за сухия свят, не знам защо.

Под водата е страхотно красиво… Нищо, че в момента не ми се ловува кой знае колко трепетно. Пък и май няма много риба сега. Няма значение. Разглеждам наоколо. Най-ситните същества — планктонът — се кандилкат от теченията сляпо. Те нямат свой път. Чакат да бъдат изядени от малките рибки, затова са и създадени. Малките рибки пък са измамвани и едновременно спасявани от стадния си стремеж. По-големите тъкмо затова ги забелязват и нападат по-лесно, защото са много на едно място. Но само тук има шанс да оцелееш при нападение — в ятото. Едно барбунче настървено подгони в краката ми своето по-малко събратче, стигна го и го налапа на три залъка. После легна на един камък между кафявите водорасли и имаше доволен вид — радваше се на успеха си. Това трая почти цяла минута, след която самото стана жертва на друга, по-голяма, риба точно пред очите ми.

Удивителен свят… Големите изяждат малките. Порят водите нагоре-надолу и раздават нещастие, защото по този начин търсят своето щастие. Виж ги ти. Като са били малки, току-що излюпени от хайвера, колко ли са треперели от страх, че ще бъдат изядени? Но когато станат големи, забравят това. Какви риби!

На Борьо хич не му се вярва, че съм намушкал на стрелата си такъв голям кефал, а сам знае отлично, че по това време няма откъде да го купя. Все пак шишето с ракията е на масата.

— Много бавно вярваш ей, хазаин! Хайде наздраве.

Той каза, че бавно правел всичко, ама като го направел, направено бивало. Какво работел ли, щом не бил в рибарската бригада? Аз съм бил арабия момче, разбирал съм ги тия работи: фъс, бум! — и готово. Да го хванат? Него? Дали съм хващал жива риба за опашката? Слушай, хазаин, вече сме си свои, не те ли е страх? Аз гледах един филм, там значи един такъв като тебе… Не обичал кандърми, той на мене бъркал ли ми се в работите? Всеки неговата, това знаел той. А капсулите лесно ги намираш, а? Хич даже. Много терсенѐ работа. И опасна, а, хазаин? Ами опасна. То сега кое не е опасно, щом си решил да изкараш някоя кинта повече. Слушай, що не ме вземеш един път с лодката? Че да те взема. Само че това става нощем и е доста далеч от брега. Знам. Откъде знаеш? Сещам се. Тарикат си ти, Гоше, харесваш ми. Наздраве. Наздраве. Отворен си значи на всички номера. И ти ми харесваш, хазаин, ама си много як в пиенето, а? Има ли такова нещо? Браво! Присмяла се кука на криво дърво! Наздраве бе, въздържател! Виж как го измислил народът, да се вика „наздраве“. Нали? Абе голо здраве — жива болест. Аз сигур съм имал доста мангизи. Намират се. Виж, цар си, майка му стара, казваш си. Туй другите много лъжат, ей, брат! Все нямат, все охкат, пък… Свят различен, нали знаеш. Зная аз, зная, не ме гледай, че съм прост. Само едно не мога да разбера. Кое? Ами кое… Например откъде у тебе тия мангизи, а? И у другите младоци, които се шляйкат по цяло лято с колите. Сигур муруците бутат, как иначе? Муруците, ами как. Де бутнат, де ние ги избудалкаме и така. Цар си, Гоше! Мъжко момче си! Наздраве. От здравето по-хубаво няма. Тия са хубави работи, въобще. Кои? Ами ей така, мухабета ни. Ама и ракията си я бива, а? О! Бррр! Царе сме ние с тебе, да знаеш! Е, как иначе? Наздраве. Наздраве! Здраве главите ни да троши.