Дончо Цончев - Протокол на една морска история

Нощите навътре в морето са по-истински, отколкото нощите на сушата. А и на тъмнината нищо не подхожда повече, отколкото тишината. Лодката, накъдето и да я кривнем, все цепи по жълтата пътечка от месечината. С Борьо се сменяме на веслата, курсът ще е дълъг, а моторът не трябва да се чува от брега.

— Капна ли вече?

— Глупости. Мога да карам така до Одеса.

— Ячък си ти, то се вижда.

— Ти и от мене си по-як.

— Кел файда… Бре, как ми се пуши, майка му стара…

— Никога ли не запалваш при тая работа?

— Няма как. Светлинките се виждат от километри, пък и огънче може да падне, където не трябва.

— Все там държиш капсулите, а?

— Тук им е мястото. До сърцето.

Веслата плясват в тишината и се чува напевно, звънко, тихо бълбукане, сякаш някой краде от дамаджана. Мускулите ми приятно са набъбнали. Напоследък все по-рядко ми се случва да върша нещо с мускули. Не мога да се сетя за по-голямо удоволствие от усещането на собствената физическа сила. Гребането винаги ми е приличало на стихотворение от Иван Вазов:

Като някоя поема, в която се разказва за красотата на прегрешението.

— Да бяхме се сменили, а, Гоше?

— Дума да не става.

— Тогаз ще ти дам капсулите у тебе. Те са в едно надупчено картонче, всяко поотделно. И са увити в три бархетни кърпи. Няма страшно.

— Абе, щом ги носиш ти, ще ги нося и аз. Дай ги.

— Чакай, аз сам ще ги сложа в джоба ти.

Той провери внимателно джоба ми, след това ги намести вътре и закопча капака му.

— Нали знаеш, акълът ти все там да е, в джоба.

— Бъди спокоен.

Наведе се ниско в лодката, изгърби се и драсна кибритка. Миг след това мирис на суха „Арда“ бодна ноздрите ми. Дигна капака на мотора, нави ремъка на шайбата и рязко дръпна. На четвъртия път моторът забръмча.

— Ява, нали?

— Ява. Ама смесвам бензина с каквото масло ми попадне и…

Връщаме се. Борьо пее за някаква колиба от папур, дето светели две очи и всяко от тях светело по-силно от фара на вълнолома. Казвам му:

— Живеете си вие тука, край морето.

— Чуждото яйце е по-голямо, питай всеки циганин.

Смее ми се. По-дребните звезди вече ги няма, едрите още блещукат. И небесният свят е от малки и големи. Избледнялата месечина натопи долния си край в хоризонта — да се напие с море, преди да отстъпи небето на слънцето. Тук брегът е такъв, че и на изток, и на запад все е море. Борьо вади плоско пише с бакелитова запушалка на винт.

— Дай ми капсулите.

Внимателно му ги давам. Слага ги в пазвата си, мести ги към гърба си, крие ги от възможната искрица огън, щото сега ще пушим по цигара.

Шишето не е голямо, след малко време започва да дрънчи празно по дъното на лодката. И гласът на Борьо-Христо дрънчи в татуираните му гърди, докато ми обяснява, че съм имал повече, отколкото ми трябвало, че всеки човек имал повече, докато е жив и здрав. Кола, радийце, бъзикалки. Ама най-хубавото, което съм имал, била Мария. Да съм прощавал, ама имало неща, които той по-добре разбира от мен. Женицата, детенцето… Абе какво да ми разправя, всеки с акъла си.

Наближава да съмне. Май ми се спи. Усещам странно, лудо желание да видя по-скоро Мария. Мичето. Нищо не искам от нея, само да я видя. Ако тя си има един малчуган, колко ли ще трепери над него. Ще му разправя приказки, ще му крие шоколадчета и ще му казва: „Петленцето на мама…“

Утре, като ги взема с Живко, та в Бургас. На най-голямата сладкарница, в средата. Какво ти утре, то вече съмна. Ей сегичка. Въобще не ми се спи и имам страшна нова сила, напълно непозната досега.

Опъвам веслата и ми се пее до небето.

© 1987 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Дончо Цончев. Протоколи и измислици

Народна младеж, София, 1987

Редактор: Благовеста Касабова

Художник: Димитър Трендафилов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15756]

Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00