Дончо Цончев - Протокол на една морска история

— Къде? — Живко пристъпи плахо към прашната кола.

— Там долу, под лъскавото, където най-много се е уморила.

Момченцето се хвърли по корем в пепелака и се завря да види, като се смееше с щърбата си уста. Натиснах клаксона, той врекна в лицето му и така го уплаши, че трепна и си удари главата о бронята. Ревна, тъкмо сега майка му пристигна и кой знае какво щеше да стане с нашата квартира у тези хора, ако Коби не се бе хвърлила към хлапето с някакво шоколадче, което извади от чантата си, и всичките си пет хиляди трикове за нежност. След секунди Живко отново се смееше и доверчиво се лепна за крачола ми.

— Защо ти е червена колата бе, бате Гошо?

Аз попитах жената дали имат една стая за нас, тя каза:

— Ами такова, той, Христо… ние имаме стая, ама сега е малко разхвърляно, пък заповядайте…

Тя беше много приятна булчица. Като бях малък, всичките ми вуйни бяха такива. Тичаше нагоре по каменното стълбище и ни канеше да влезем.

— Кажи бе, бате Гошо, защо ти е червена колата?

— Ами ти каква искаш да е?

— Синя. Друга да е.

— Е, не е синя. Щом не ти харесва…

— Харесва ми бе, бате Гошо! Харесва ми, само че да ме возиш. Тогаз най-много ми харесва!

Майка му ни повика да видим стаята. По стъпалата Коби се отказа от своя кобилски маниер в походката — това ми направи силно впечатление. Аз я представих на Живковата майка като „другарката ми“. Да го разбира, както на нея й е удобно. От този момент Коби съвсем се препарира.

Стаята беше сносна. Когато се върнахме за багажа, Живко усилено човъркаше по колата и оставяше шоколадови длани и пръсти наред.

— А, мой човек, ако мислиш, че това е играчка! — казах аз строго.

Още се чудех как да му обясня приятелската, че не обичам деца да ми пипат колата (впрочем и възрастни), когато майка му дотича, дръпна го за ръката, но й се стори малко, джасна го още веднъж здраво и му шибна един звучен шамар мълчешката. Оня ревна отново. Много мразя такива истории. Сигурно можех да намеря квартира без такъв високоговорител, но вече нямаше как. Даже бях бутнал в ръката на хазяйката някой лев аванс.

Тъкмо това „нямаше как“ си повтарях и по-после, когато отивахме към плажа, и още по-после, и понякога си мисля, че ако с едно изречение трябва да обясня много от постъпките си въобще, то това изречение е именно: „Нямаше как“.

Какво да правя сега, след залез-слънце? А и къде могат да бъдат селските кръчми, ако не на площада? Оставих Коби да се мотае из стаята, да се аклиматизира за довечера и се отправих към площада с най-чорбаджийската си походка.

По всички маси в кръчмата стърчаха високите, дългошиести бутилки Поморийски димят. Не обичам да бия особено на очи и скоро се почувствах така, както обикновено се чувствам на такива места. Пия си сам и от време на време се вслушвам в разговорите по съседните маси. Много обичам да прониквам в бита на някого, не знам защо. Имам такъв навик. Вляво от мен седи един много важен рибар — говори високо, другите го зяпат. Вие сте били, разбира се, в такива кръчми край морето, няма какво толкова да ви описвам — човекът се казваше Борьо и беше „пиронът на програмата“. Приличаше на борец от свободния стил — азиатски примитив с ужасни косми и червена кърпа на главата. Не казвам коси или брада, мустаци — космите бяха навсякъде освен по гърба на носа му и вътре в очите. С течение на времето димятът обаче започваше да го тушира, думите му вече не излизаха толкова ясно от устата и по едно време клюмна. Мислех, че си придрямва, когато изведнъж от него шурна такъв звук, като че ли повръщаше баластра:

— Гъррррррди си с ррррози накичиииии!…

И другите поеха като исо — никой не се притесняваше от това, че почва, когато си иска. На пасажа „и с пълни чаши пий наслада“ аз си налях, да изпълня по текста. Усмихвах се доволно на собствената си интелигентност, когато забелязах, че и по другите маси всеки налива в чашите димят. Вече не е лесно и да си хитър — всеки започна да се сеща за някакви работи. Ужасно, нали? Няма значение, ще му ударя няколко наслади и ще се прибирам. Тази вечер и без това имам нужда от алкохол. Всъщност Коби се казва Мария. Следобед, докато лежахме на плажа, ми разправя житието и битието си. Без никаква връзка, вече не ми идва на̀ръки да я наричам в себе си Коби. Нищо, нека си е Мария. Никога не съм държал особено на имената. Когато момичето е хубаво, това няма никакво значение — забелязал съм нееднократно.

Борьо тресна един юмрук на масата и стъкларията уплашено звънна. Ревна да му дадат някой си Петков тука, сега да му го дадат, щял да му извие вратлето ей така на̀, така! Не след дълго разбрах, че този Петков е инспектор по риболова, че Борьо е бракониер с много широка известност и, естествено, екзотичният му живот имаше в лицето на инспектора своя зъл демон.