Дончо Цончев - Протокол на една морска история

— Я лягай!

— Не ща да лягам! Искам кола!

— Ля-гай!

— Не викай така, ще събудиш хората и ти!

— Татко бе, другите как си купуват коли!

Шамар. Познатият глас на Живко.

— Христо!

Минава доста време в пълно мълчание, ако не се смята хълцането на Живко. Това време е напълно достатъчно, да се досетя, че на Христо, нашия хазаин, това „Борьо“ е екзотичният прякор. И друг път ми се е случвало да подслушвам, но въобще нямам такъв навик. Само когато е много интересно. Сега беше много приятно, направо — на всичкото отгоре за пръв път, откакто се познавахме с Мария, правехме нещо наистина заедно . С изненада открих, че тя докосва рамото ми, макар само с върха на пръстите си. Странно нещо, косата ми вече започна… да не се сгъстява, а още не може да си обяснявам защо някога някое малко допиране с върха на пръстите е по-голямо и по-значително, отколкото, да кажем, три денонощия, прекарани заедно в някоя вила. Или съм тъп, или и в тези неща има магия, като на баба ми в най-хубавите приказки едно време.

Отново гласът на Борьо-Христо:

— Какви са тия, дето си ги прибрала горе?

Невяна:

— Хора.

Драскане на кибрит, втора клечка, сериозно оригване.

— Знам, че не са маймуни. Какви хора, те питам.

— Ами хора, работили, печелили и сега си правят почивката.

— Женени ли са?

— Ти ли си се загрижил за това?

— Отговаряй, каквото те питам!

— Годеници са. Скоро ще се женят. Тя ми каза, ама поръча… помоли ме да не таквоз… Ти гледай сега да раздрънкаш!

Още едно оригване, псувня по наш адрес, която изразява по-скоро обикновена незаинтересованост, отколкото специално докачение и обида.

Сега вече, и да се прибираме в стаята, каква полза? За кой ли път се убеждавам, че всяко подслушване се наказва. Изведнъж гласът на Христо-Борьо прозвуча като земетресение:

— Още сабалем да ги няма! Ясно?

— Казах ти, че са годеници! Няма да държим стаята празна, наесен детето тръгва на училище!

— Слушай…

— Не ща да слушам! Седем години все те слушам и все на този хал сме! Само знаеш да се напиеш и да биеш детето за щяло и нещяло, пък барем една играчка като хората не е видяло досега! С приказки ни храниш!

— Стига!

— На такъв като тебе нищо не му стига! Я се виж на какво си замязал. Мъж!

Шамар. Едно изненадано „А!“ от Невяна.

— Прибрала ги от майната им, да се търкалят горе, в къщата ми, и на всичкото отгоре курназ! Като не съм ти мъж, какво съм ти?! Казвай де! Оня по̀ мъж ли ти беше ма, гювендио градска!

— Не обиждай! Ти си го измисли този оня , че ти е по-лесно така!

Дълго време тишина. Може би щеше да има и още, но аз усетих, че моментално искам да се прибера в стаята. Мария с готовност ме последва.

— Не светвай, ако обичаш — прошепна тя.

— Защо? От комарите ли се страхуваш?

— Не.

— А от какво?

— От нищо.

— Тогава защо се държиш така?

Тя пак ме докосна с върха на пръстите си и на лунната светлина видях, че се усмихва слабо. Почувствах се глупав. Тя всъщност се държеше великолепно, бъркотията беше в мен.

— Как се държа според тебе? — прошепна още по-тихо Мария.

— Лошо, как.

Сложих ръцете си на раменете й. Тя леко ги повдигна.

— Не мисля, че се държа лошо.

Притиснах я до себе си. Предполагам, че в този момент по цялото крайбрежие има хиляди, няколко хиляди двойки в тази поза. Това предположение внезапно и рязко ме ядоса.

— Добре де, тогава… аз ли се държа лошо?

— Не — каза тя. — И ти се държиш напълно нормално. Само си помислих, че ще повозиш малко този Живко.

— Да беше ми казала. Цял ден щях да го разкарвам.

— Не е въпросът аз да ти кажа, това е вече друго. Въпросът е ти сам да поискаш да го повозиш.

Лицето й е точно срещу моето, а аз тъкмо сега не искам да я целуна. Нещо ме е яд — не знам на кого и защо. Въобще идиотска вечер. Започвам да си търся цигарите (за да се отдръпна от нея) и ми идва да набия някого. Но зная, че и това би било глупаво.

Харпунът ми е ръждясвал цяла година, трябва да го смажа малко, преди да се потопя с него в морето. Тъкмо докато Мария се поразкара по тераската и по двора, както е по бански, да я разгледам добре на светло. Много е хубава, дяволите да я вземат. Като рибка.

Борьо пуши насред двора с ръце в джобовете. И той не бил от ранобудните. Косата му стърчи, стърчат и космите на всички страни от лицето му. Димът от цигарата му пречи на окото, но той не помръдва ръце от джобовете, да я махне от устата.

— Слушай бе, ти набождаш ли нещо с тая стрела, или само така, за парлама?