Джовани Бокачо - Декамерон

Месер Торело повярвал на думите му — които без друго отговаряли на истината, — припомнил си, че след няколко дни щял да изтече срокът, който той бил определил на жена си, и понеже предполагал, че в Павия не са получили никакви вести за него, бил уверен, че жена му се е омъжила повторно; поради това бил обзет от такава печал, че изгубил всякаква охота за ядене и легнал болен с твърдото решение да умре. Но Саладин, който го обичал чрезмерно, щом узнал за случилото се, дошъл начаса при него; след продължителни и настойчиви молби той успял да разбере причината за неговата мъка и болест, много му се карал, загдето дотогава не му бил казал нищо, а после го успокоил и го уверил, че ако изпълни каквото му поръча, той щял да направи така, че Торело да пристигне в Павия точно в уговорения срок; и му обяснил как щяло да стане това.

Месер Торело повярвал на словата на Саладин и понеже бил чувал неведнъж, че това е напълно възможно и че го правели много често, започнал да се съвзема и зачестил с молбите си към Саладин да побърза да свърши тая работа. Саладин наредил на един свой некромант, чието изкуство той бил вече изпитал, да измисли начин, за да пренесе за една нощ месер Торело на едно легло в Павия; некромантът отвърнал, че всичко ще бъде направено както се следва, но че за доброто на месер Торело Саладин трябва да го приспи.

Щом уредил тая работа, Саладин се върнал при месер Торело и като видял, че рицарят е твърдо решен, ако е възможно, да се прибере в Павия в уречения срок, а ако не — да умре, казал му: „Месер Торело, щом вие обичате така сърдечно вашата съпруга и се боите да не би тя да стане жена на някой друг, Бог ми е свидетел, че аз не мога ни най-малко да ви упрекна за това, защото от всички жени, които ми се е случвало да виждам, тя е жена, чиито нрави, обноски и държане — да не говорим за красотата, която е преходно явление — по мое мнение заслужават най-голяма похвала и любов. След като съдбата ви доведе чак при мен, щеше да ми бъде много приятно, ако можехме да изкараме заедно цялото време, за което ни е съдено още да живеем, като равноправни властелини на царството, което е в мое владение; но тъй като Бог не благоволи да ме дари с подобно нещо и щом вие сте решили или да умрете, или да се озовете в Павия в определения срок, щеше да е по-добре да бях научил това навреме, за да мога да ви изпроводя за вашия дом с ония почести, с онова великолепие и с оная свита, каквито подхождат на вашата доблест; но понеже не ми е съдено и това да сторя и понеже вие желаете да бъдете там колкото се може по-скоро, аз ще ви изпратя по начина, за който вече ви говорих.“

Месер Торело отвърнал: „Господарю мой, и без тия слова вашите дела ми дадоха достатъчно доказателства за вашето благоволение, което с нищо не съм заслужил да бъде толкова щедро; а що се отнася до онова, дето казахте (дори да не бяхте нищо споменавали), аз съм убеден, че или ще оживея, или ще умра; но тъй като вече взех решение, моля ви да направите колкото е възможно по-скоро онова, дето благоволявате да извършите заради мен, тъй като утре е последният ден, до който са длъжни да ме чакат.“ Саладин го уверил, че всичко било вече готово, и на следния ден — той възнамерявал да го изпрати през следващата нощ — заповядал да приготвят в голямата зала прекрасна, разкошна постеля от множество дюшеци, които съгласно техния обичай били целите от кадифе и сърма, а върху тях да метнат покривка, избродирана с едри бисери и най-драгоценни камъни (впоследствие оценени като несметно съкровище), да сложат и две възглавници, подходящи за такава постеля.

След като уредил това, Саладин заповядал да облекат поукрепналия вече месер Торело в една сарацинска одежда — най-разкошната и най-хубавата, която била виждана някога, и съгласно техния обичай да му увият около главата една от неговите дълги превръзки. Когато Саладин, придружен от множество свои велможи, се запътил към стаята, където се намирал месер Торело, било вече доста късно, и като седнал край постелята му, султанът заговорил почти със сълзи на очи: „Месер Торело, наближава часът, в който ще трябва да се разделим, и понеже нито ще мога да ви придружа, нито, поради естеството на пътя, да наредя на някого да стори това, налага се да се простя с вас тук, в тази стая, за което съм и дошъл. Поради това, преди да ви предам в ръцете на бога, искам да ви помоля в името на обичта и дружбата, която ни свързва, да не ме забравяте, пък ако имате възможност, след като си уредите работите в Ломбардия, гледайте, преди да са се свършили нашите дни, да успеете да прескочите поне веднъж насам, та поне тогава да мога да ви посрещна отново с радост и да поправя грешката си, към която ме принуждава сега вашата припряност; а докато това стане, нека не ви представлява труд да ми пращате вести за себе си чрез писма и да искате от мен всичко, за каквото бихте желали да ме помолите, защото можете да бъдете уверен, че ще направя това за вас с много по-голяма охота, отколкото за който и да е друг човек на тоя свят.“