Джовани Бокачо - Декамерон

И така. Саладин потеглил със своите съпътници, изпитвайки силно желание — ако остане жив и не бъде разорен във войната, която му предстояло да води — да окаже на месер Торело не по-малки почести от тия, дето получил от него; затова беседвал дълго време с другарите си за месер Торело, за жена му, за всичките му дела и постъпки, хвалейки ги все повече и повече. А след като обиколил Запада, и то не без да срещне трудности, той се качил на един кораб, завърнал се в Александрия и след като се запознал най-подробно с всичко, каквото го интересувало, почнал да се готви за отбрана.

Месер Торело се завърнал в Павия и дълго мислил кои могат да бъдат тия трима гости, но не успял да проумее, нито да се доближи до истината.

Когато дошло време за кръстоносния поход и навсякъде кипели големи приготовления, месер Торело, въпреки молбите и сълзите на своята съпруга, решил да потегли с другите; след като приготвил всичко необходимо и възседнал коня си, той се обърнал към жена си, която обичал извънредно много, със следните слова: „Жено, аз потеглям на тоя поход както за да спася честта си, така и за да спася душата си; на теб възлагам да се грижиш за нашите работи и да бдиш над нашата чест и понеже съм сигурен, че потеглям, но не съм никак уверен, че ще се завърна — възможно е да се случат хиляди неща, — моля те за следната милост: каквото и да се случи с мен, ако ти не получиш сигурно известие, че съм жив, преди да се омъжиш повторно, да почакаш да мине една година, един месец и един ден, смятано от днешния ден, в който аз заминавам.“ Заливайки се в сълзи, дамата отвърнала: „Месер Торело, не знам дали ще понеса мъката, в която ме оставяте, след като решихте да заминете; но ако моят живот успее да я надделее, а вие бъдете сполетян от нещо, то можете да живеете и да умрете с увереността, че аз ще живея и ще умра като съпруга на месер Торело и ще остана вярна на неговата памет.“

Месер Торело възразил: „Жено, аз съм напълно убеден, че ако зависи от теб, всичко ще стане така, както ми обещаваш; но ти си млада, красива, от знатен род, ти притежаваш много достойнства, които са известни на всички; ето защо аз не се съмнявам, че ако за мене не се знае нищо сигурно, мнозина знатни и именити люде ще почнат да те искат за съпруга от твоите братя и роднини; дори и да искаш, ти не ще можеш да се защитиш от техните ухажвания й волю-неволю ще ти се наложи да склониш пред техните желания. Ето причината, поради която аз те моля да изчакаш да измине точно такъв, а не по-дълъг срок.“ Съпругата му отвърнала: „Ще гледам да направя всичко, каквото ви казах, а ако ми се наложи да постъпя иначе, сигурно ще изпълня това, което ми нареждате. Но аз моля Бога през това време да не принуждава нито мен, нито вас да прибягваме до такава крайност.“ Като изрекла това, дамата продължила да плаче, прегърнала месер Торело, снела пръстена от ръката си, подала му го и му рекла: „Ако се случи да умра, преди да ви видя отново, то като го гледате, спомняйте си за мен.“ Месер Торело взел пръстена, простил се с всички и тръгнал на път.

Като стигнал с другарите си в Генуа, той се качил на една галера, потеглил и не след дълго пристигнал в Акри, където се присъединил към останалата християнска войска; сред нея обаче почнали да избухват много болести и настанал голям мор, по време на който (дали защото си послужил с хитрост или пък за това, че имал щастие) Саладин успял да залови без бой почти всички оцелели християни, а след това ги разхвърлял из затворите на всички градове. С тях бил пленен и месер Торело, който попаднал в затвора на Александрия. Понеже никой не го познавал, а той се боял да не би някой да го познае, подтикнат от нуждата, месер Торело почнал да се занимава с обучение на птици за лов, в което бил голям майстор; така вестта за него стигнала чак до Саладин, който заповядал да го освободят от затвора и го взел при себе си като соколар.

Месер Торело, към когото Саладин не се обръщал другояче освен с прозвището „християнина“ (той не можал да го познае, нито пък рицарят — него), живеел все с мисълта за Павия и на няколко пъти направил опит да избяга, но безуспешно. Ето защо, когато неколцина генуезци дошли като пратеници при Саладин, за да откупят своите съграждани, и се канели вече да се връщат, рицарят намислил да напише писмо на жена си, да й съобщи, че е жив и че ще се постарае да се върне при нея колкото се може по-скоро, та затова тя да го чака; така и направил и помолил едного от пратениците, когото познавал, да прави — да струва, но да гледа писмото да бъде предадено на абата на „Сан Пиетро ин Чиелдоро“, който бил негов чичо.