Джовани Бокачо - Декамерон

Месер Торело се надигнал от разкошната си постеля, поздравил най-радостно и абата, и монасите и ги помолил да не казват никому ни дума за неговото връщане, докато той не си свърши една работа. След това, като наредил да приберат скъпоценностите, той разказал на абата всичко, което му се било случило. Абатът се зарадвал на неговата сполука и двамата заедно благодарили на бога. После месер Торело запитал абата кой е новият съпруг на жена му. Абатът му казал, а месер Торело отвърнал: „Преди да разберат, че съм се прибрал, аз бих искал да видя как ще се държи жена ми на сватбата; поради това, макар и да не е прието духовниците да посещават подобни пиршества, бих желал от любов към мене така да наредите, че да отидем заедно там.“ Абатът заявил, че ще го стори на драго сърце и щом се развиделяло, пратил да известят младоженеца, че той, абатът, желаел да присъствува на сватбата с един свой другар; оня отвърнал, че ще му бъде много приятно. Като дошло време за пиршеството, месер Торело тръгнал (така, както бил облечен) заедно с абата за дома на младоженеца и всички го гледали и се чудели, но никой не го познал; абатът пък казал на всички, че тоя човек е сарацин и че султанът го праща за посланик при френския крал.

Случило се така, че мястото на месер Торело на трапезите било точно срещу това на неговата съпруга; той я гледал с най-голямо удоволствие, а по израза на лицето й отсъдил, че тая сватба никак не й е приятна. И тя го поглеждала от време на време, но не защото й се струвал познат — за това пречела както голямата му брада, така и чуждоземската носия, пък и твърдото убеждение, че мъжът й наистина е умрял, — ами защото дрехите му били твърде необичайни. Когато месер Торело решил, че е дошло време да провери дали жена му още го помни, той свалил от ръката си пръстена, дето тя му била дала при неговото заминаване, извикал момчето, което й прислужвало, и му рекъл: „Кажи от мое име на младоженката, че в моя край съществува обичай, когато един чужденец — какъвто съм аз тука — сяда на сватбения пир на някоя младоженка, каквато е тя сега, в знак на това, че неговото присъствие на трапезата й е приятно, младоженката му праща чашата, от която тя пие, пълна с вино, а когато гостът отпие от виното колкото си иска и върне чашата покрита, младоженката изпива останалото.“ Момчето предало заръката на дамата, която, бидейки умна и възпитана жена и предполагайки, че той е знатен човек, пожелала да му покаже, че неговото присъствие на трапезата и е много приятно; наредила да вземат голямата позлатена чаша, която била пред нея, да я напълнят с вино и да я поднесат на госта; така и направили.

В това време месер Торело сложил нейния пръстен в устата си и успял, докато пиел, да го пусне в чашата, без никой нищо да забележи; той изпил по-голямата част от виното, след това покрил чашата и я върнал на дамата. Тя открила чашата, за да изпълни докрай неговия обичай и когато я поднесла към устата си, забелязала пръстена; не казала нищо, разгледала го добре и разбрала, че това е същият оня пръстен, който тя била дала на месер Торело при заминаването; после взела пръстена, втренчила очи в тоя, когото смятала за чужденец, познала го, скочила като бясна, бутнала трапезата пред нея и извикала: „Ето го моя повелител, ето го месер Торело!“

После изтичала към трапезата, на която седял той, и без да обръща внимание ни на дрехите си, ни на онова, което било сложено на трапезата, тя се протегнала колкото можела, прегърнала здраво мъжа си и никой не успял да я отдели от него ни със слово, ни с ръце, докато месер Торело не й казал да се поокопити, защото после щяла да има време да го прегръща колкото си иска.

Тогава дамата се отдръпнала и понеже всички присъствуващи на сватбата били смутени, но заедно с това и чрезмерно зарадвани от завръщането на един такъв рицар, месер Торело помолил за тишина и им разказал какво му се било случило от деня на заминаването до тоя ден; в заключение добавил, че на тоя достоен мъж, който, смятайки го мъртъв, поискал да вземе жена му, не бива да му бъде неприятно, че месер Торело, след като се оказало, че е жив, иска да си я вземе обратно. Младоженецът, макар и да бил неприятно изненадан, отвърнал учтиво и дружелюбно, че месер Торело има власт да постъпва със своята собственост така, както сам той реши.

Дамата оставила още там пръстена и венеца, които била получила от младоженеца, и си сложила пръстена, който извадила от чашата, както и венеца, пратен й от султана; след като излезли от този дом, те се отправили в тържествено сватбено шествие чак до дома на месер Торело, където утешили с продължителни и весели празненства неутешимите роднини и приятели и всички граждани, които гледали на тях така, сякаш виждали някакво чудо. Месер Торело дал част от своите скъпоценности на оня, дето бил направил разноските по сватбата, дал от тях и на абата, и на мнозина други, известил с неколцина пратеници Саладин, че е пристигнал благополучно в родината си, уверявайки го, че си остава негов слуга и приятел, и живял още дълги години със своята достойна съпруга, а самият той станал още по-любезен и внимателен, отколкото преди.