Джовани Бокачо - Декамерон

Като пристигнал в замъка, Пиетро срещнал неколцина свои познати и докато гледал да събере хора, та да тръгнат да търсят девойката из гората, извикали го да се яви при дамата. Той отишъл веднага и щом видял край нея Аньолела, бил обзет от безкрайна радост и желание да се втурне към нея и да я прегърне, но не го направил, понеже се срамувал от дамата; но ако той бил радостен и щастлив, то и радостта на девойката не била по-малко от неговата. Дамата го поздравила най-сърдечно, изслушала неговия разказ за станалото и почнала да го кори за онова, дето искал да извърши против волята на своите родители и близки; ала като видяла, че той държи на своето и че девойката също няма нищо против, рекла си: „Защо ли пък толкова се тревожа? Тия двамата се обичат и се познават, и двамата са приятели на моя мъж, в тяхното желание няма нищо непочтено; изглежда, че това е и Богу угодно: та нали той ги е отървал — него от въжето, нея — от копието, а двамата заедно — от дивите зверове; затова нека бъде както те искат.“ Обръщайки се към тях, тя им казала: „Щом и двамата сте решили да станете мъж и жена, нямам нищо против, нека бъде както вие желаете; сватбата ще стане за сметка на Лиело, аз пък ще се погрижа да ви сдобря с вашите семейства.“ Пиетро се зарадвал много, Аньолела — още повече, двамата се оженили там, благородната дама се погрижила да им уреди най-тържествена сватба, каквато можела да стане в планината, а после двамата вкусили с най-голяма наслада първите плодове на своята любов.

След известно време дамата и младоженците се качили на конете и съпровождани от силна охрана, се завърнали в Рим; роднините на Пиетро били възмутени от неговата постъпка, но дамата успяла да ги помири и Пиетро и Аньолела доживели радостни и щастливи до най-дълбока старост.

Месер Лицио ди Валбона залавя Ричардо Манарди с дъщеря си; Ричардо се оженва за нея и се сдобрява с бащата.

Когато Елиса млъкнала, дружките й почнали да хвалят разказаната от пея новела, а кралицата се обърнала към Филострато и му наредила да продължи. Топ се засмял и започнал така:

— Повечето от вас отправиха към мен толкова упреци заради предложената от мен тема за разсъждения (защото извиквала у вас само мрачни мисли и сълзи), че аз, за да ви възнаградя поне отчасти за тая мъка, се смятам задължен да ви разкажа една съвсем кратка новела, където става дума за любов, която обаче не завършва печално, а след много въздишки, малко срам и малко страх бива увенчана с щастлив край.

И така, уважаеми дами, не много отдавна в Романя живял един достопочтен и благовъзпитан рицар, на име Лицио ди Валбона; случило се така, че когато бил вече в напреднала възраст, неговата съпруга, мадона Джакомина, му родила дъщеря, която, като пораснала, станала най-красивото и прелестно момиче в целия край; понеже била едничка на баща и майка, двамата много я обичали, гледали я като писано яйце и я пазели най-грижливо, надявайки се да я омъжат за човек от много знатен род. Не щеш ли, в дома на месер Лицио много често дохождал един красив и добре сложен младеж, от рода Манарди да Бретиноро, на име Ричардо; месер Лицио и жена му толкова били свикнали с него, че го имали като син и му имали пълно доверие. А Ричардо, след като видял не един и не два пъти тяхната дъщеря хубавица, която била с най-изящни и похвални нрави и обноски и била станала вече мома за женене, се влюбил пламенно в нея, но успял да запази любовта си в най-строга тайна. Девойката обаче забелязала тая работа, не се и опитала да избегне стрелите на любовта и му отвърнала със същото; Ричардо много се зарадвал, неведнъж се канел да си поговори с нея, но все не го правел, защото се стеснявал; най-сетне един ден се престрашил и издебвайки сгоден момент, й казал следното: „Катерина, моля те, не ме карай да умра от любов.“ Девойката тозчас отвърнала: „Дано се смили Господ ти мен да не умориш.“ При този отговор Ричардо изпитал, голяма радост, вдъхнал си смелост и продължил: „Аз никога няма да те лиша от нищо, което ти е мило и драго, но ти трябва да намериш начин да спасиш живота и на двама ни.“ Девойката забелязала: „Ричардо, ти виждаш как ме пазят, затова не знам как би могъл да идваш при мен; ако измислиш нещо, което аз мога да сторя, без да си навлека срам, кажи ми — ще го направя.“ Ричардо нали бил мислил по тоя въпрос, предложил тозчас следното: „Мила моя Катерина, не виждам друг начин, освен да спиш или да излизаш на оня балкон, дето гледа към градината на баща ти; ако знам, че през нощта ще те намеря там, ще се опитам на всяка цена да се кача при теб, въпреки че е доста високо.“ Тогава Катерина отвърнала: „Стига да имаш смелостта да дойдеш, аз вярвам, че ще ми позволят да спя там нощем.“ Ричардо заявил, че е готов, след това двамата се целунали веднъж (и то набързо) и се разделили.