Джовани Бокачо - Декамерон

Малко след това Ричардо се събудил, видял, че е съмнало, помислил си, че е загубен и разбудил Катерица с думите: „Ах, душо моя, какво ще правим сега? Вече с съвсем светло, а аз съм още тук!“ Тогава месер Лицио пристъпил, повдигнал завесата и казал: „Все някак що се оправим.“ Щом го видял, Ричардо си глътнал езика, после се надигнал, седнал в леглото и почнал да се моли: „Госцодарю, за бога, смилете се над мен! Съзнавам, че постъпих нечестно, като последен злодей, затова заслужавам да бъда наказан със смърт; правете с мен каквото искате, но все пак ви моля; пощадете ме, не ме убивайте!“ Месер Лицио отвърнал: „Ричардо, обичта ми и доверието ми към теб не заслужаваха да ми отвърнеш о такова нещо; но каквото станало, станало; да постъпиш така, те е накарала твоята младост; за да спасиш себе си от смърт, а мен — от позор, вземи Катерина за твоя законна съпруга, та, както е била твоя тази нощ, твоя да си остане, докато е жива. Направиш ли така, хем себе си ще спасиш, хем с мен ще се сдобриш; откажеш ли — Бог да ти е на помощ.“

Докато двамата водели тоя разговор, Катерина пуснала славея, завила се, заплакала и почнала да моли баща си да прости на Ричардо; после се обърнала към Ричардо, заклевайки го да направи както искал баща й, за да могат те двамата да се наслаждават най-безгрижно на безброй подобни нощи. Но не станало нужда да го моли кой знае колко, защото срамът от стореното и желанието да заглади лошата постъпка, както и страхът от смъртта и желанието за спасение — от една страна, а от друга — пламенната обич и стремежът да обладава любимата си — всичко това накарало Ричардо да отвърне час по-скоро, и то по своя воля, че е готов да изпълни всичко, каквото е угодно на месер Лицио. Тогава месер Лицио поискал назаем от мадона Джакомина един от нейните пръстени и Ричардо още там, пред тях, без да става от леглото и без да се облича, се сгодил за Катерина и обещал да я вземе за своя жена. След като свършили тая работа, преди да си тръгнат, месер Лицио и жена му се обърнали към двамата със следните слова: „А сега си починете, защото, както ни се струва, имате нужда повече от почивка, отколкото — да ставате.“ Щом старите се оттеглили, младите отново се прегърнали; и тъй като през нощта били изминали не повече от шест мили, преди да станат, извървели още две. Така завършили първия ден. После Ричардо се надигнал, поговорил сериозно с месер Лицио, а след няколко дни, както му е обичаят, поканили близки и приятели и Ричардо се оженил за девойката, като вдигнал голяма, великолепна сватба; завел я у дома си, заживял с нея в мир и покой и дълго време я водел на лов за славеи, и денем и нощем, колкото той искал.

Гуидото от Кремона поверява дъщеря си на Джакомино от Павия и умира; във Фаенца в нея се влюбват Джаноле ди Северино и Мингино ди Минголе; двамата се сбиват, но се оказва, че девойката е сестра на Джаноле и тя се омъжва за Мингино.

Докато слушали новелата за славея, дамите толкова се смели, че дори когато Филострато завършил своя разказ, те все още продължавали да се заливат от смях. Когато най-после се поуспокоили, кралицата му казала:

— Вчера ти измъчи всички ни, но в замяна на това днес така ни развесели, че никоя от нас вече няма право да ти се сърди.

После се обърнали към Неифила, заповядвайки й да продължи, и тя започнала весело така:

— Понеже със своя разказ Филострато ни заведе в Романя, то и аз бих искала да се поразходя из тоя край с моята новела.

И така, ще ви кажа, че някога в град Фано живели двама ломбардци; единият се казвал Гуидото от Кремона, а другият — Джакомино от Павия; и двамата били вече хора в напреднала възраст, цялата им младост, кажи-речи, била минала във войни и военна служба; малко преди да умре, Гуидото поверил дъщеря си, която била на около десетина години, и цялото си останало имущество на Джакомино, тъй като нямал ни други деца, ни други приятели или роднини, на които да има по-голямо доверие, отколкото на стария си другар; след това Гуидото му обяснил най-подробно всичко за своите работи и издъхнал.

По същото време се случило следното: град Фаенца, който дълго време страдал от разни войни и какви ли не бедствия, се позамогнал; поради това разрешили на всички, дето по-рано живеели в града, но го били напуснали, да се завърнат, когато пожелаят. Джакомино, който в миналото бил жител на тоя град и го запомнил с добро, се преселил там с цялото си имущество; той завел и дъщерята на Гуидото, която обикнал и гледал като собствена рожба. А тя пораснала, разхубавила се — станала най-личната красавица в града — и колкото била хубава, толкова била възпитана и честна; поради това мнозина почнали да я ухажват, а сред тях най-ревностни били двамина младежи — еднакво изтънчени и еднакво достойни люде; но и двамата така се влюбили в момичето, че от ревност люто се намразили; единият се казвал Джаноле ди Северино, другият — Мингино ди Минголе. И двамата били готови на драго сърце да я вземат за жена (тя била навършила петнайсет години), стига родителите й да се съгласят; но като разбрали, че ако поискат честно и открито ръката й, ще им бъде отказано, то, за да я спечелят, и двамата решили да постъпят така, както им се струвало, че ще бъде най-добре.