Джовани Бокачо - Декамерон

Малко преди разсъмване тя дочула шум и тропот на хора, които се приближавали към къщичката; затова веднага станала, излязла на просторния двор, който се намирал зад къщичката, и като забелязала в единия ъгъл голяма купа сено, избързала натам, за да се скрие в сеното, та ако рекат да дойдат в двора, да не могат лесно да я намерят. Едва успяла да се скрие и тия хора, които били цяла шайка разбойници, стигнали до вратата на къщурката, накарали да им отворят, влезли в двора и като видели оседлания кон на Аньолела, попитали на кого е. Понеже не зърнал никъде девойката, старецът отвърнат: „Тук няма никого другиго освен нас двамата; а тоя кон — трябва да е избягал отнякъде — пристигна снощи и ние го затворихме в къщи, та да не го изядат вълците.“ Тогава главатарят на шайката се обадил: „Може да си няма стопанин, ама на нас ще върши работа.“ После разбойниците се разположили из къщата, част от тях излезли на двора и хвърлили на земята своите копия и щитове; а един, чудейки се какво да прави, взел, че запратил копието си право в купата сено и за малко не убил скритата там девойка; тя пък едва не се издала, защото копието се забило до лявата й гръд, като раздрало с върха си дрехата й; тя се уплашила да не би да е ранена и аха да изпищи, ама като се сетила къде се намира, стиснала зъби и не се обадила. Разбойниците, разполагайки се кой където намери, си опекли козе и всякакво друго месо, яли и пили, а после продължили по пътя си, като отвели със себе си и коня на Аньолела.

Щом шайката се поотдалечила, старецът запитал жена си: „Какво стана с нашето момиче, дето дойде снощи? Откакто сме станали, никакво се не видя.“ Жена му отвърнала, че не знае и тръгнала да я търси. Като разбрала, че ония са си отишли, девойката се измъкнала от купата сено; старецът много се зарадвал, че не е попаднала в ръцете на разбойниците, и тъй като почнало да се развиделява, рекъл: „Скоро ще съмне, ако искаш, ние можем да те заведем до един замък, на пет мили оттук, там ще, бъдеш в безопасност, но ще трябва да вървиш пеша, защото нощес опия негодници задигнаха твоя кон.“ Девойката се примирила със станалото и ги замолила да я заведат до замъка; тогава те потеглили и пристигнали там малко след третия час.

Замъкът принадлежал на едного от рода Орсини, на име Лиело ди Камподифиоре; случайно в замъка се намирала и неговата съпруга, която била много добра и света жена; щом видяла Аньолела, тя веднага я познала и я посрещнала радостно, а после поискала да й разкаже най-подробно какво се е случило, та е попаднала чак тук. Девойката й разказала всичко от край до край. Да мата, която познавала и Пиетро — той бил приятел на съпруга й, — много се тюхкала за станалото, и като чула, че опия са го заловили, помислили, че сигурно са го убили. Затова казала на девойката: „Понеже не знаеш какво е станало е Пиетро, ще останеш при мен, докато намеря най-безопасния начин, ми да те проводя до Рим.“

През топа време Пиетро си седял на дъба, от тъжен по тъжен, и докато другите хора карали още първия си сън, той видял да се приближават двадесетина вълни, които, щом забелязали коня му, тозчас го обградили от всички страни. Като ги подушил, конят се дръпнал, скъсал юздите и се опитал да побегне, но нямало как — вълците го обградили отвсякъде, нахвърлили се връз него, а той се защищавал най-отчаяно: хапел и ритал; накрая вълците го повалили, прегризали му гърлото, а после го разкъсали, наяли се и си тръгнали и от коня останали да се белеят само костите му. Пиетро, за когото конят бил и другар, и опора в сполетялата го беда, съвсем се отчаял и си рекъл, че никога няма да успее да се измъкне от тая гора. Малко преди разсъмване, както си седял на дъба, треперейки от студ, и се взирал непрекъснато на всички страни, той забелязал в далечината на около една миля разстояние буен огън; щом съмнало, момъкът слязъл от дъба, озъртайки се от страх, и се запътил нататък; вървял, вървял, най-сетне стигнал до огъня; край него били насядали овчари, които се хранели и се смеели високо, а като го видели, те се смилили над него и го поканили при себе си. След като се наял и постоплил, Пиетро им разказал патилата си, обяснил им защо е останал съвсем сам, а после ги запитал дали не знаят наблизо някой замък иди някакво селище, където би могъл да намери подслон. Овчарите отвърнали, че на около три мили от мястото, където били сега, се издигал замъкът на Лиело ди Камподифиоре (където в момента се намирала неговата любима); Пиетро се зарадвал безкрайно и помолил някой да го заведе до замъка; на молбата му се отзовали с най-голяма охота не един, а двамина.