Джовани Бокачо - Декамерон

Владетелят бил мъдър човек, одобрил съвета на Мартучо и постъпил точно така, както му казал той, и излязъл победител в тая война; тогава най-напред помилвал Мартучо, а после го направил богат и влиятелен човек. Вестта за случилото се обходила цялата страна, стигнала и до ушите на Гостанца, която узнала по тоя начин, че Мартучо Гомито, когото тя смятала за мъртъв, е здрав и читав; тогава някогашната й любов по него, която времето все пак поизгасило, изведнъж се разгоряла с нова сила и възкресила изгубените й надежди. Поради това Гостанца разказала най-откровено на добрата сарацинка всичките си патила от край до край и рекла, че иска да отиде до Тунис, за да може очите й да се наситят на онова, към което ги подбудили ушите, узнавайки тая радостна вест. Старата жена одобрила намерението на Гостанца и като родна майка седнала с нея в една лодка и двете потеглили за Тунис, където и тя, и девойката били приети с най-големи почести от някаква нейна роднина. С тях пристигнала и Карапреза и старата жена я пратила да узнае каквото може за Мартучо; Карапреза научила, че Мартучо е жив и здрав, че заема висока длъжност, изобщо уведомила я най-подробно за всичко. Тогава благородната старица намислила да отиде лично при Мартучо и да му съобщи за пристигането на Гостанца; явила се тя при него и му казала следното: „Мартучо, в моя дом е отседнал някакъв твой слуга; пристигнал е от Липари и иска да си поговори тайно с тебе; дойдох при теб по негово желание, тъй като той не искаше да се довери другиму.“ Мартучо й благодарил и тръгнал към дома й. Като го видяла, Гостанца за малко не умряла от радост и понеже не могла да се овладее, хвърлила се на врата му с разтворени обятия, прегърнала го, без да продума дума, и се разплакала, развълнувана както заради миналите нещастия, така и от сегашната радост. Щом видял девойката, Мартучо се стъписал от изумление, после въздъхнал и заговорил: „О, моя Гостанца, та ти си била жива! А аз чух много отдавна, че си пропаднала без вест и че в Липари никой не знае какво е станало с теб.“ После и той се разплакал от умиление и я прегърнал и целунал. А Гостанца му разказала всичките си патила и приключения, разправила му и за почитта, която й оказала благородната старица, дето и приютила.

Те си поговорили надълго и нашироко, след което Мартучо отишъл при своя господар, владетеля на Тунис, разказал му всичко — и своите приключения, и патилата на девойката, и добавил, че би искал с негово разрешение да се ожени за Гостанца, но съгласно нашите обичаи и закони. Владетелят се учудил не малко, наредил да доведат девойката, уверил се, че казаното от Мартучо е истина и изрекъл: „Ти наистина си заслужила той да ти стане съпруг.“ После заповядал да донесат много и най-скъпи дарове, част от които поднесъл на нея, а другите — на Мартучо, и им разрешил да правят каквото на тях им е угодно. Мартучо се отнесъл с най-голямо внимание към благородната жена, дето дала подслон на Гостанца, благодарил й за оказаните услуги, поднесъл й подходящи за нейното положение дарове и призовал над нея Божията Милост, след което и двамата (Гостанца плакала много) се сбогували със старицата. После с разрешението на владетеля те се качили на един малък кораб, взели със себе си и Карапреза и с попътен вятър стигнали в Липари, където им устроили такова тържествено посрещане, че не може да се опише с думи. Тук Мартучо се оженил за девойката, вдигнал голяма, великолепна сватба и те живели дълги години в мир и покой, наслаждавайки се на своята любов.

Пиетро Бокамаца забягва с Аньолела, но ги нападат разбойници; девойката побягва в гората и намира подслон в един замък; разбойниците залавят Пиетро, ала той успява да се измъкне и след редица премеждия попада в замъка, където се е приютила Аньолела; двамата се оженват и се прибират в Рим.

Не се намерил човек да не похвали новелата на Емилия, а кралицата, щом разбрала, че са изслушали края на разказа, се обърнала към Елиса, като й наредила да продължи. Елиса започнала най-покорно така:

— Прелестни дами, аз пък се сетих за една злополучна нощ, прекарана от двамина не дотам благоразумни млади хора, но бих искала да ви разкажа именно за нея, тъй като тя била последвана от безброй радостни дни и следователно това отговаря на нашите намерения.

В Рим — някога слава на света, а сега негова опашка 63 63 „… В Рим, някога глава на света, а сега негова опашка…“ — тук авторът намеква за така наречения „Авиньонски плен на папите“, когато папският престол е бил пренесен от Рим в Авиньон — Франция, а папата се е намирал под пълна зависимост от френския крал. — не много отдавна живял младеж на име Пиетро Бокамаца, от твърде почтено римско семейство, който се влюбил в една прекрасна девойка, истинска хубавица, на име Аньолела, дъщеря на някой си Джилиоцо Сауло, човек от простолюдието, когото римляните твърде много почитали. Като се влюбил в девойката, Пиетро така успял да нареди работата, че и тя започнала да го обича не по-малко, отколкото той нея. Подтикван от пламенните си чувства и като не можел повече да издържа на горестното терзание, причинено от желанието му да я притежава, той я поискал за жена: но неговите близки, щом узнали, веднага се нахвърлили срещу него и почнали да го упрекват най-сурово за това негово намерение; едновременно с това те пратили да известят Джилиоцо Сауло по никакъв начин да не се съгласява е искането на Пиетро, защото в противен случай те нямало да го признават повече ни за приятел, ни за роднина. Като разбрал, че му затворили единствения път, по който се надявал да осъществи своето желание, Пиетро едва не умрял от мъка, защото, ако Джилиоцо се бил съгласил, той щял да се ожени за дъщеря му мимо волята на своите близки; но все пак решил да свърши тая работа, стига девойката да е съгласна, а след като узнал чрез едно доверено лице, че и тя има същото желание, двамата се уговорили да избягат от Рим.