Джовани Бокачо - Декамерон

Стигнали в Крит, където били посрещнати радостно от своите приятели и близки, оженили се за дамите, устроили голямо пиршество и се наслаждавали сред най-голяма веселба на плячката си.

Случилото се станала причина за големи и продължителни тревоги и смутове в Кипър и в, Родос; най-сетне, благодарение на намесата на близките и приятелите и на едната, и на другата страна, работата се наредила така, че след като прекарали известно време в изгнание, Чимоне и Ифигения се завърнали благополучно в Кипър, а Лизимах и Касандра се прибрали в Родос. Двамата заживели най-щастливо с любимите си жени, весели и доволни до края на дните си, всеки в своя роден град.

Гостанца обича Мартучо Гомито; научавайки, че е умрял, тя изпада в отчаяние и сяда в една лодка, която вятърът отнася в Суза; после намира Мартучо жив и здрав в Тунис и му се обажда; Мартучо, който е станал приближен на владетеля, защото му е дал полезни съвети, се оженва за Гостанца и се завръща с нея в Липари като богат човек.

Панфило завършил своята повела, кралицата я похвалел;] много, а след това наредила на Емилия да продължи, като разкаже друга новела. Емилия започнала така:

— Човек трябва да се радва в случаите, когато вижда, че чувствата биват възнаграждавани по достойнство; и тъй като в края на краищата любовта заслужава повече радости, отколкото огорчения, аз ще се подчиня на кралицата и ще разказвам на определената за днес тема с много по-голямо удоволствие, отколкото вчера, когато изпълних желанието на краля.

И така. нежни дами, вие трябва да знаете, че близо до Сицилия е разположен малък остров, наречен Липари, където не много отдавна живяла хубавица на име Гостанца, дъщеря на едно от най-почитаните и уважавани семейства на острова; в нея се влюбил някакъв младеж от местните жители, на име Мартучо Гомито, красив, с добри нрави и твърде изкусен в своя занаят. Гостанца също пламнала от любов по него, и то до такава степен, че ако не можела да го зърне, после не се чувствувала добре; понеже Мартучо решил да я вземе за жена, пратил да я искат от баща й, който отвърнал, че не иска да му я даде, защото Мартучо е беден. Мартучо се възмутил, задето му отказали по причина на неговата бедност, събрал неколцина свои другари и близки, приготвили малко корабче и той се заклел, че ако не забогатее, кракът му няма да стъпи на Липари; след това напуснал острова й се отдал на корсарски нападения по крайбрежието на Берберия, ограбвайки всички, които били по-слаби от него. Съдбата може би щяла да продължава да се отнася благосклонно към това негово начинание, ако той не се бил самозабравил. Ала и той, и другарите му не били доволни, че за кратко време успели да станат от богати по-богати, ами се полакомили за повече; тъкмо тогава били нападнати от някакви сарацински кораби, които след тежко сражение ги заловили и ограбили; сарацините хвърлили по-голямата част от хората в морето, потопили кораба и откарали Мартучо в Тунис, където той бил затворен в тъмница и лежал там дълго време в най-окаяно положение.

И не един или двама, а мнозина, при това най-различни хора, донесли в Липари вестта, че всички, които били на кораба на Мартучо, са хвърлени в морето. Като научила, че и Мартучо е загинал с другите, девойката, която и без това била покрусена поради неговото заминаване, дълго плакала и решила да сложи край на живота си; но тъй като нямала смелостта сама да стори това, измислила друг начин, за да е сигурна, че няма да избегне смъртта; една нощ тя се измъкнала от бащината си къща, без да я усетят, и слязла до пристанището, където случайно забелязала малко по-настрана от другите кораби една рибарска лодка с мачта, платна и весла, чиито стопани били току-що слезли на брега. Тя скочила бързо в лодката и понеже като всички жени на острова имала известни познания по мореплаване, почнала да гребе с веслата, за да излезе в открито море; после вдигнала платната, пуснала веслата и кормилото и се оставила да я носи вятърът, разчитайки, че той или ще обърне празната и останала без кормчия лодка, или ще я блъсне и разбие в някоя скала, при което тя, дори и да иска, няма да успее да се спаси, а ще се удави в морето. Продължавайки да плаче, Гостанца легнала на дъното на лодката и се завила презглава с наметалото си.

Ала не станало така, както тя мислела: тая нощ духал слаб северен вятър, морето било спокойно, лодката плувала добре, затова на следния ден привечер вятърът отнесъл Гостанца до крайбрежието, на стотина мили по-нагоре от Тунис, недалеч от един град, наречен Суза. Девойката съвсем и не забелязала, че се намира близо до сушата, защото продължавала да лежи на дъното, без да повдигне глава и да се огледа, пък и изобщо била решила да не се надига. Когато лодката се ударила в брега, там се намирала случайно някаква бедна женица, за да събира мрежите, които нейните рибари били проснали да съхнат на слънце; виждайки лодката, жената се смаяла как така са я оставили да се блъсне в брега с издути платна; помислила, че рибарите са заспали вътре и изтичала до лодката, по не видяла никого освен девойката; тя била заспала дълбоко и жената викнала няколко мъти, за да я събуди; най-сетне успяла да я накара да отвори очи, познала по дрехите й, че е християнка и я запитала на италиански какво се е случило, та е стигнала сама-самичка чак до това място. Като чула латинска реч, девойката се усъмнила, да не би да с излязъл насрещен вятър, връщайки я обратно в Липари, скочила веднага, огледала се, видяла, че се намира на непознат бряг и запитала добрата женица къде е попаднала. А жената й отвърнала: „Дъще моя, намираш се близо до Суза, в Берберия.“