Джовани Бокачо - Декамерон

По когато наближил денят, определен за сватбата на Ифигения, и женихът пратил да я вземат, Чимоне ги рекъл: „О, Ифигения, дойде време да ти докажа колко много те обичам. Благодарение на теб аз можах да стана човек; убеден съм, че ако бъдеш моя, сланата, която ще спечеля заради теб, ще засенчи сланата на който и да е от боговете; затова или ще бъдеш мои, или ще умра.“ И като рекъл, отсякъл: обърнал се тихомълком към неколцина млади благородници негови приятели — — с молба да му помогнат, наредил да приготвят тайно един кораб с всичко необходимо за морско сражение и излязъл в морето, за да причака кораба, който трябвало да откара Ифигения при нейния жених на остров Родос.

През това време, след като бащата на Ифигения оказал най-големи почести на приятелите на нейния жених, момичето се качило на техния кораб и те излезли в открито море, насочвайки се към Родос. Но Чимоне бдял най-зорко, на следния ден ги настигнал, застанал на носа на своя кораб и викнал колкото му глас държи към ония, дето били на кораба, с който пътувала Ифигения: „Спрете! Спуснете платната, иначе ще бъдете разгромени и потопени в морето!“ Но противниците на Чимоне изкарали всичкото си оръжие на палубата и се приготвили за бой, поради което Чимоне побързал да грабне една голяма желязна кука, запратил я с все сила към кърмата на родоския кораб, който се носел стремително напред, закрепил другия й край в носа на собствения си кораб, а после, без да дочака другарите си, скочил като лъв на кораба на родосците, сякаш не ги смятал за нищо; подтикван от любовта, той се нахвърлил върху враговете си с изваден нож, развъртял се с невиждана сила и почнал да ги мушка и поваля един след друг като овце.

Виждайки тая работа, родосци веднага сложили оръжие и викнали почти в един глас, че се предават: тогава Чимоне им рекъл; „Млади момци, аз излязох от Кипър, за да ви нападна с оръжие в ръка не от жажда за плячка, нито от омраза към вас; към подобна постъпка ме тласна нещо, чието притежание представлява за мен най-висшето благо на тоя свят, а на вас нищо няма да ви струва да ми го отстъпите по мирен начин; става дума за Ифигения, която обичам най-много от всичко; тъй като не успях да я получа от баща й с добро, мирно и тихо, любовта ми ме накара да я отнема от вас като враг, с оръжие в ръка; с други думи, аз искам да стана за нея същото, каквото се канеше да стане вашият Пазимунд; затова дайте ми я и си вървете с бога!“

Младите момци, действувайки повече по принуда, отколкото от великодушие, се разплакали и предали Ифигения на Чимоне. Виждайки, че и тя е потънала в сълзи, Чимоне й рекъл: „Благородна жено, не тъжи! Аз съм твоят Чимоне, обичам те отдавна, затова съм заслужил да бъдеш моя много повече, отколкото Пазимунд, на когото само са те обещали.“ После я прехвърлил на своя кораб, след нея се прехвърлил и той и без да вземе нещо от имуществото на родосците, пуснал ги да си вървят. Чимоне положил не малко усилия, за да утеши плачещата Ифигения, но бил най-радостният човек на тоя свят, задето успял да извоюва скъпоценната за него плячка; после се посъветвал с другарите си и решил да не се връщат веднага в Кипър, а да насочат кораба си към Крит, където те, и най-вече Чимоне, се надявали, че ще отидат на сигурно място заедно с Ифигения, защото почти всички имали там отдавна или отскоро роднини и добри приятели. Но непостоянната съдба, която позволила най-милостиво на Чимоне да открадне любимата си, изведнъж рошила да превърне неизразимата радост на влюбения младеж в печален и горчив плач. Не минали и четири часа, откак Чимоне пуснал родосци да си вървят, и с падането на нощта, която Чимоне очаквал да бъде най-приятната дотогава нощ в живота му, изведнъж излязла страшна буря, затулила небето с облаци, а над морето се понесли гибелни ветрове; поради това моряците не само не можели да разберат какво трябва да правят и накъде да вървят, ами не можели и да се движат по кораба, за да го управляват.

А какво изпитвал Чимоне — по-добре да не говорим! Струвало му се, че боговете са изпълнили неговото желание с едничката цел да го накажат с по-мъчителна смърт, която по-рано той би посрещнал равнодушно. Вайкали се и неговите приятели, но най-много се вайкала Ифигения, която непрекъснато ридаела и се плашела всеки път, когато пълните се разбивали с трясък о кораба; тя плачела и проклинала люто и любовта на Чимоне, и неговата дързост, викала, че тая буря се вдигнала не за друго, ами била пратена от боговете, понеже то не искали Чимоне да се наслаждава на своето самолюбиво желание, след като я пожелал за съпруга против поляга им; затова решили да му отредят най-мъчителна гибел, ала първо тя трябвало да зашие пред очите му.