Джовани Бокачо - Декамерон

Вятърът непрекъснато се усилвал, а моряците продължавали да се вайкат все така, че и още повече: не знаели какво да правят, нито виждали нещо, нито можели да разберат накъде ги носи морето; не щеш ли, по едно време се приближили до остров Родос; те не познали, че това е Родос, но все пак положили нечовешки усилия да стигнат до брега, та ако успеят, да спасят поне хората.

Помогнала им съдбата, като ги насочила към малък залив, където малко преди това били пристигнали с кораба си и родосците, които Чимоне пуснал да си вървят; но Чимоне и хората му разбрали, че са попаднали на Родос едва призори, когато небето се прояснило; тогава те забелязали на един хвърлей с лък от себе си кораба, освободен от тях предния ден. Чимоне се разтревожил немалко от тая работа, понеже се побоял да не би да се случи онова, което впоследствие наистина и станало; затова заповядал да направят всичко възможно и да се измъкнат от тоя залив, а после нека съдбата ги понесе накъдето си иска, защото едва ли другаде би им се случило нещо по-лошо, отколкото ако останат на острова. Хората му положили големи усилия, за да се измъкнат, ала напразно: яростният вятър духал в обратна посока и не само не им давал да излязат от малкия залив, ами пряко волята им ги тласкал все по-близо до брега.

Щом те наближили брега, родоските моряци, които междувременно били слезли от кораба си, веднага познали кои са новите пришълци; тогава един от тях хукнал към близкото село, където били отседнали младите родоски благородници, и ги уведомил, че бурята е домъкнала насам, подобно на техния кораб, и кораба с Чимоне и Ифигения. Като чули това, младите благородници се зарадвали, събрали много хора от селото и се втурнали към морето; в същото време Чимоне бил слязъл от кораба със своите моряци и си мислел да се скрие в някоя гора наблизо, ала родосците го заловили заедно с Ифигения и всички останали и ги откарали в селото. След това от града, придружен от многобройна стража, пристигнал Лизимах, който през тая година бил назначен за върховен магистрат на Родос, и отвел Чимоне и другарите му в тъмницата, защото такова било желанието на Пазимунд, изразено от него пред сената на острова, където той се оплакал, след като узнал за станалото.

Така клетият влюбен Чимоне загубил своята Ифигения, която успял да открадне малко преди това, без да получи от нея друго освен една-две целувки. Благородните родоски дами посрещнали най-гостоприемно Ифигения и почнали да я утешават както за изживяната от нея мъка при отвличането й, така и за страданията и страха, които изпитвала в разбеснялото се от бурята море; Ифигения останала при тях до деня, определен за нейната сватба. Чимоне и другарите му се отървали от смъртно наказание (въпреки че Пазимунд правел всичко възможно, за да ги прати на смърт) благодарение на това, че предния ден пощадили живота на родоските младежи, но били осъдени на доживотен затвор; след като попаднали в тъмницата, те (както не е трудно да си представим) били покрусени, защото не можели да очакват нищо добро. Пазимунд правел каквото можел, за да ускори сватбата си; ала съдбата, разкайвайки се сякаш за своята внезапна несправедливост спрямо Чимоне, решила да предприеме още една стъпка, този път за да го спаси.

Пазимунд имал брат, които, макар и да бил по-млад от него, не бил по-малко достоен и смел човек; той се наричал Ормизд и водел отдавна преговори, за да получи за съпруга една млада и красива благородница от същия град, на име Касандра, в която пък бил безумно влюбен Лизимах; по разни причини сватбата се отлагала на няколко пъти. Сега, когато Пазимунд се канел да отпразнува своята сватба най-тържествено, намислил, че ще бъде най-добре, ако успее да уреди двамата с Ормизд да отпразнуват сватбите си едновременно, та да не правят разноски за ново празненство и още едно пиршество; затова подновил преговорите с родителите на Касандра и ги довел до благополучен край; двамата братя и родителите на момичето решили Ормизд да се ожени за Касандра в същия ден, когато Пазимунд ще се жени за Ифигения.

Когато тая вест стигнала до Лизимах, той се натъжил безкрайно, защото пропадала последната му надежда, която хранел: че ако Ормизд не вземе девойката, той може да се ожени за нея; но като мъдър и разумен мъж, Лизимах успял да прикрие мъката си и започнал да размишлява какво да стори, за да попречи на сватбата; ала друг начин, освен да отвлече Касандра, не виждал. При длъжността, която заемал, това не изглеждало никак трудно, но Лизимах си рекъл, че подобна постъпка е по-несъвместима с честта му, отколкото с неговото положение. Най-сетне, след като мислил и премислял, честта отстъпила пред любовта и той решил да отвлече девойката, пък да става каквото ще. А като прехвърлял през ума си кой би могъл да му помогне в това начинание, сетил се за Чимоне и неговите другари, които лежали в тъмницата, и си рекъл, че за тая работа по-добър и по-верен другар от Чимоне няма да намери.