Джовани Бокачо - Декамерон

Пиетро приготвил всичко необходимо и една сутрин рано двамата е Аньолела възседнали конете и препуснали към Алани, където Пиетро имал приятели, на които можел да се допери напълно; докато яздели (тъй като нямало възможност да консумират брака си, защото се страхували да не ги преследват), те разговаряли ни своята любов и от време на време си разменили по някоя целувка.

Пиетро не познавал много добре пътя, затова, като излезли от Рим и изминали не повече от осем мили, вместо да запият надясно, свърнали наляво; а преди да извървят и две мили, зърнали някакъв малък замък; оттам пък ги забелязали тях и от замъка веднага изскочили дванадесетина въоръжени мъже; девойката ги видяла едва когато дошли съвсем близо до тях и успяла само да извика: „Да бягаме, Пиетро! Тия искат да ни нападнат.“ Обърнала коня си към близката гъста гора, пришпорила го, заловила се с две ръце за лъка на седлото, а конят, усещайки шпорите, препуснал из гората. Пиетро, който гледал повече лицето на Аньолела, отколкото пътя пред себе си, не успял като нея да забележи веднага въоръжените мъже и докато се оглеждал да ги види къде са и откъде идват, те го настигнали, хванали го и го смъкнали от коня; попитали го кой е, той им казал, тогава те почнали да се съветват помежду си и след малко отсъдили: „Тоя човек е приятел на нашите, неприятели; затова не можем Да постъпим с него другояче, освен да му съблечем дрехите, да му вземем коня, а него да обесим на някой от тия дъбове, напук на рода Орсини.“ Всички били единодушни и заповядали на Пиетро да се съблече.

Докато той се събличал, предчувствувайки близкия си край, изведнъж от гората изскочили около двайсет и петима въоръжени мъже, които стояли там в засада, и се нахвърлили върху първите, викайки: „Смърт! Смърт за вас!“ Изненаданите разбойници пуснали веднага Пиетро и понечили да се бранят, но като видели, че враговете им са повече на брой от тях, хукнали да бягат, а ония се впуснали подире им. Като видял тая работа, Пиетро си събрал набързо нещата, възседнал коня си, пришпорил го и препуснал с възможно най-голяма бързина в същата посока, накъдето видял, че побягнала Аньолела. Но като не забелязал в гората ни път, ни пътека, ни следи от копита, смятайки, че е избягнал опасността да попадне както в ръцете на тия, дето го заловили, така и в ръцете на ония, дето пък нападнали първите, обзет от безкрайна мъка, задето не успял да открие своята любима, той се разплакал и почнал да се лута насам-натам из гората и да я вика. Ала никой не му отговорил и Пиетро нито смеел да се върне, нито знаел къде ще излезе, ако продължи в същата посока; отгоре на всичко се боял и от дивите зверове, които обикновено живеят из горите; страхувал се за себе си и за девойката, дори му се струвало, че вижда как я дави ту мечка, ту вълк. Така клетият Пиетро се лутал цял ден из гората, викал, крещял, понякога си мислел, че върви напред, а всъщност се връщал назад, и най-сетне така отмалял от викане, плач, страх и глад, че не бил в състояние да направи ни крачка повече. Като почнало да се смрачава, съвсем се объркал, затова потърсил един по-висок дъб, слязъл от коня, вързал го за дървото, а той се покатерил на дъба, за да не го изядат зверовете. Малко след това луната изгряла, станало по-светло, но Пиетро — нали се боял да не падне — не смеел да заспи, а и да имал възможност, пак нямало да може да затвори очи от мъка и мисли по своята любима; ето защо той бодърствувал цяла нощ, въздишайки, плачейки и проклинайки своята зла орис.

Девойката, както вече споменахме, като не знаела накъде да върви освен в посоката, накъдето препускал нейният кон, навлязла толкова навътре в гората, че не можела вече да се върне на същото място, откъдето потеглила; затова и тя, подобно на Пиетро, бродила целия ден из пустата и дива местност: ту се спирала, ту продължавала и викала, плачела и се вайкала заради сполетялата я беда. Най-сетне, като разбрала, че Пиетро никакъв го няма, пък и почнало да се свечерява, тя излязла на някаква пътека, тръгнала с коня по нея и след като изминала около две мили, зърнала в далечината някаква къщичка и препуснала бързо нататък; в къщичката намерила един много стар човек и една стара жена. Като я видели, че е сама, те възкликнали: „Дъще, какво търсиш сама по това време из тоя край?“ Девойката отвърнала, че е загубила дружината си в гората и запитала има ли още много път до Аланя. Старецът казал: „Дъще моя, тома не е пътят за Аланя; дотам има дванайсет мили, че и повече.“ Тогава девойката попитала: „Има ли наблизо селище, където да преспи човек?“ Добрият старец пояснил: „Край нас селище няма и цял ден да вървиш, пак няма да успееш да стигнеш до най-близкото.“ Тогава девойката то замолила: „Щом като няма да мога да отида другаде, за бога, бъдете добри, дните ми подслон за таи нощ!“ Добрият старец рекъл „Момиче, ще ни бъде много приятно, ако решиш да преспиш у пас; що трябва да те предупредим, че из тия краища и денем и нощем бродят разни шийки от приятели и врагове; те често ни причиняват големи неприятности и много бели правят; ако не дай си боже някоя от тия шайки се отбие насам, докато ти си у нас, и те видят, каквато си млада и красива, може да си имаш неприятности, може и да те опозорят, и ние няма да можем да те защитим. Казваме ти всичко това, та да не би, ако се случи такова нещо, на нас да се сърдиш.“ Девойката се изплашила от думите на стареца, но нали било късно, казала: „Ако е рекъл господ, той ще отърве и вас, и мен от такава мъка: ако ли пък ми се случи, по-добре да ме измъчват хора, отколкото да ме разкъсат дивите зверове в гората.“ После се смъкнала от седлото, влязла в къщата на бедните хорица, хапнали заедно от оскъдната вечеря, а сетне тя легнала край тях на кревата, така както си била облечена, и продължила да плаче и да се вайка заради своята орис и за съдбата на Пиетро, за когото все още си мислела, че го е сполетяло най-лошото.