Алекс Болдин - Океан от щастие

Тежки дъждовни облаци прихлупваха града. Мъглата бързо се спускаше от Балкана. Носеше влага, тъмнина и дъжд. Беше едва обяд, но на човек му се струваше, че мръква. По мокрия асфалт на малкия площад, колите се стрелкаха бързо и припряно, всяка устремена към своята цел, желаеща да избяга от дъжда и да скрие водача си в уютно кафене или топла закусвалня.

Първите тежки капки зачукаха по ламарините на капандурите когато един бял, новичък „Ситроен“ — комби профуча по задръстената с коли улица, направи елегантен завой, изпищя със спирачките си и се закова пред Управлението. Не след дълго алуминиевата врата се отвори и двама мъже, тежко натоварени с багаж, припряно забързаха към колата.

— Кучешко време! — посрещна ги Цвети, шофьора.

— Как му хрумна да откаже точно сега тоя ретранслатор. Само изчака да завали и се скапа. — процеди брадатия Косьо. — Стефане, ама мъкни се по-бързичко, че тая кола трябва да се връща.

— Още не съм се качвал в такова кофти време да оправям аварии горе в планината. Някоя мълния вероятно е лизнала антената или пък ония от Енергото пак си правят техните безкрайни профилактики. Не е за първи път. — сънливо промърмори Стефан. Той едва държеше оччите си отворени. Беше спал само два часа през нощта, а и току що глътнатото хапче „Хлофадон“ за кръвното, непрекъснато го унасяше в дрямка.

Комбито направи рязък старт, шмугна се в автомобилния поток и след няколко изкусни завоя по централните улици се понесе по магистралата за София.

Дъждът се усилваше. Химкомбинатът се бе скрил в мътно-бяла водна завеса. Отклонението за селото се яви като неясно привидение и само опитността на шофьора не позволи да объркат пътя. Вляво и вдясно, пожълтялата есенна октомврийска гора свеждаше натежалите си от влага клони.

Възрастен козар бе спрял под короните на стар дъб, за да изчака преминаването на дъжда. Той се бе наметнал със зелена мушама, вдигнал качулка и отчасти покрил притискаща се до него слабичка коза.

— И козите не обичат дъжда! — вметна Цвети.

— Времето още не е студено. След дъжда може да се появят гъби. Заинтригуващо догади Косьо.

— Такова нещо не вкусвам! — сънливо процеди Стефан.

— Да ви разкажа. — продължи шофьора. Преди две години племенницата катастрофира и я взеха в „Пирогов“. За да и обърнат по-голямо внимание, реших да занеса на доктора бурган с мариновани гъби. Той ги погледна, зацъка, след това каза: „Не! Вземи си го! Токсикологията е пълна с гъбари, а на мен ми е жал за котарака. Един от пациентите, преди да гим яде, ги давал на котарака си, а след това сядали на гъбената манджа с жена си. В края на крайщата от тримата оживял само той и сега бере душа в трета стая…“

Разговорът продължаваше все на тая тема. Дъждът плющеше по покрива на колата, размазваше гледката през предното стъкло. Завоите на стръмния асфалтов път следваха един след друг. От клатушкането на комбито Стефан задряма. В размътеното му съзнание изплуваха картини от неотдавна. Каква прокобна беше тази две хиляди и четвърта година. Най-близките му умираха един след друг.

„…Последните три месеца Ветеранът се залежа.

Един ден, не разбра защо, когато го водеше от тоалетната до спалнята, той изведнъж подклекна и се свлече.

Беше тежък. С мъка го изправиха и го завлякоха до леглото. От този момент вече не стана от него.

Започна да се напикава. Говорът му стана неясен. Не знаеха, че е получил инсулт. Стана зъл. Нощем охкаше и зовеше майка си. Щом дойдеше балдъзата му, замуча от ярост. Не я обичаше. Мразеше я от млад.

Стефан бе принуден да вземе отпуск за да се грижи за него. Беше привършил парите, а разходите за лечението непрекъснато растяха. Лишаваше се от храна за да купи марли, бинтове, риванол и мехлеми.

Домашната им лекарка, узнала положението, въобще престана да се вясва. Молеха я да напише документа за специалния дюшек предпазващ от рани при залежаване. Не пожела. «Той си отива. — каза. Какъв е смисъла?»

Появиха се и раните. Отначало бяха само червени петна, а след това прераснаха в кървави и дълбоки язви. Страданията на Ветерана стана нечовешки. Той виеше по цяла нощ неразбираемо. Не можеха да заспят от него. Ослушваха се в нощната тишина и настръхваха при всяко стенание.

В една сутрин той въобще не можа да каже и дума. Гледаше ококорено, поемаше безропотно лъжичката с попара, а след това отказа да яде и нея. Стефан се разтърча и доведе един познат фелдшер. Той чевръсто му сложи катетър, защото вонята от урината започваше да става непоносима. Ветеранът ги гледаше уплашено и отчаяно. Не можеше дума да продума, а когато го обръщаха за превръзка стенеше мъчително.