Алекс Болдин - Океан от щастие

— Стефчо, здравей бе моето момче… — ръката на нищожеството увисна във въздуха.

Едва сега осъзна какво се случва. Те разграбваха дрехите на Ветерана. Бяха издебнали момента когато не си бе в къщи и мародерстваха. Внезапно му причерня пред очите. Някакъв глух задавен рев заклокочи в гърлото му. Той се присегна, грабна човечето и отваряйки с крак входната врата, го изхвърли на стъпалата. Върна се за леля си. Тя с невероятна пъргавина, влачеща пълна чанта в ръка, се шмугна покрай него и избяга.

— Повече да не съм ги видял тия тук, че ще ги заколя. — обърна се вбесен към майка си.

— Тя горката, замаяна от лекарствата за успокоение, не разбираше какво и говори. Само зарида отчаяно и се свлече на стола…“

Белият „Ситроен“ бе вече изпълзял от зоната на дъжда и мъглата. Измитите върхове един по един никнеха пред погледа, величествени, каменисти и самотни. Някъде вдясно, обвит в пълзяща надолу мъгла се извиси огромният стоманобетонен кръст. Небето бе сиво, цялото покрито с гонещи се дъждовни облаци. Тук там облачната пелена се разкъсваше и късчетата синьо октомврийско небе весело надникваха, радвайки взора.

Комбито направи последния си завой и се закова в подножието на гранитните стъпала, водещи към мемориала.

— Хайде! Пристигнахме! — подвикна Цвети. Аз бях до тук. Ваш ред е…

— Дали да опитаме да изкатерим до горе по алеята, че не ми се влачи тоя голям багаж. — предложи Косьо.

— Нямам нищо против! — съгласи се шофьора.

— Вие сте ненормални бе! Не виждате ли че всичко е олято във вода. Ще се преобърне колата и ще се изтрепем. — промърмори разсънилия се Стефан.

— Дръжте се! — възбудено каза Цвети, форсира мотора и комбито запъпли нагоре по мократа алея.

Ситни и едри камъчета изхвръкваха из под гумите му и се стрелкаха встрани. Някъде на половината път, чудесната френска кола се задъха, спря внезапно и бавно започна да се свлича назад.

— Не стана номера! Откажи се! Ще качим багажа на ръка. Хей го къде е. — въздъхна Стефан. — Ти чакай тук, а ние ще идем да видим какво е станало с тези радиостанции.

Двамата свалиха багажа и прегърбени от тежестта му бавно запристъпяха по гранитните стъпала нагоре към монумента. Вече стигнали до основата му, едва поемайки си въздух от умора се заеха да отключват двойно бронираната врата. Стефан се загледа в антенните мачти за да се увери, че всичко с антените е наред. След това запали фенерче и помогна на колегата си да включи подвижната лампа в малката тъмна стаичка, където бяха монтирани уредбите им.

— Една фаза я няма! — заяви Косьо и се зае да оглежда радиостанциите и токозахранванията.

От един съседен метален шкаф, се чу гласът на радиокоманда. Беше ръководителят на ремонтна бригада от Енергото.

„… След две минути изключи линия «Вола». Повтарям, изключи «Вола»! — Диспечерът повтори от своя страна. — Разбрано! Изключвам линия «Вола» след две минути.“

— Абе тия тиквеници ще ни саботират ли? — гневно процеди Косьо.

— Два часа няма да могат да изкатерят по тоя каменист и непроходим път до трафопоста. Ако аварията е там, спукана ни е работата. Ще ги чакаме докато съмне. Дано командата не се отнася за нашия обект.

— Няма грешка! Линията „Вола“ сме точно ние. Потрай малко и ще разбереш…

— Два предпазителя на токозахранването са прегорели. И една от фазите е над триста волта. Тия ще ни стопят техниката!

Косьо се бе взрял в плетеницата от кабели на електрическия шкаф когато подвижната лампа угасна.

— За съжаление познах! Мамицата им…

— И сега какво? Започваме да бичим стойки и да чакаме кога ще им дойде кефа за да ни включат.

— Я да взема „япончето“ и да се обадя до нашия диспечер. Дано не са му паднали батериите иначе няма да ме чуе. — Косьо порови в една от чантите, извади портативната радиостанция, сглоби я и излезе отвън на светло. — Не става! Чакай да се кача горе под монумента. Там има директна видимост.

Стефан го последва. Страшно му се спеше. Беше така отмалял от безсънието и „Хлофадона“, че едва се държеше на крака. Той се подпря с две ръце на парапета, загледа се надолу към равнината. Градът не се виждаше. Море от облаци, сякаш бял памук, бяха покрили равнината. Накъдето и да погледнеше картината бе една и съща. Имаше чувството че се намира в рая. Дали ще се появи самият свети Петър отнякъде? Величествено море от облаци и памук, памук и облаци… Той отново задряма, тоя път прав. Цялото му същество заспиваше. Стефан се ослани на каменния парапет, подпря чело на китките си и се унесе…