Алекс Болдин: Океан от щастие

Комбито упорито пълзеше нагоре към билото. Измитият асфалт лъщеше като мокро огледало. Дъждът бе намалял. Отдясно се очертаха черните, стръмни ридове на планината.

Някаква порутена кошара се мярна там далеч, вдясно, полусъборена, изоставена и пуста. Малко стадо катъри пъплеше нагоре по измития от дъжда баир. Не се виждаше пастир. Едно старо овчарско куче изникна отнякъде, залая по колата, а след това примирено се спусна надолу по стръмнината.

Пътят криволичеше по скалистите баири и се скриваше някъде там, където очакваха да видят монумента. Огромният бетонен кръст се виждаше от цялата долина но тук все още се криеше зад скалистите хълмове, потопени в бялата натежала от дъжд мъгла. През Октомври тези места са пусти и самотни.

Нямаше я гълчавата от второюнските тържества, нямаше ги групите млади туристи, нямаше го цялото това оживление присъщо на едно такова свято място.

Колата леко се носеше по измития и чист асфалт, пърпорейки с новия си двигател. Пътниците бяха се умълчали, притихнали всеки с мислите си и чувствата си. Стефан така и не можа да дойде на себе си. Унасяше се непрекъснато, сякаш бе пиян. Шофьорът го поглеждаше от време на време, мълчаливо и разбиращо. Беше млад, весел, но добър човек. Не искаше да го безпокои с разговори. Караше колата внимателно, защото седналия от зад, в товарния отсек, Косьо при всеки завой залиташе и с мъка запазваше равновесие. Макарата от кабел на която бе седнал съвсем не бе устойчив стол. Стефан напразно се опита да се разсъни. Не му се отдаваше…

„…Погребението мина като един лош сън. Купищата цветя покриха гроба на Ветерана. Той се скри под тях завинаги, успокоен и притихнал. Всеки мина, сбогува се с него и всичко свърши. Остана голямата тъга и спомена. Жилището им изведнъж бе опустяло. Една голяма празнота и пустота се настани задълго, без да ги пита и без да се съобразява с тях.

Няколко забравени бутилки с безалкохолно се търкаляха по овехтелия килим. Никой не бе поискал да пие от него. Майка му започна да подрежда стаята, леглото, бавно и умислено с една тежка умора и примирение.

Изведнъж възкликна. «Ето ги! Ето къде ги е бил скрил!» Тя извади от една стара папка малък вързоп опакован грижливо с найлонов плик. Разгъна го с треперещи ръце и от вътре се показаха ордените. Бяха всичките. Три от участието във войната. Друг за храброст. Трети като отличие за образцово свършена работа. И така нататък със всичките му документи и отличия. Две големи снимки, грижливо стегнати с тънка ластичка, показваха младостта на Ветерана. Наистина е бил красив човек.

— Много си ги обичаше тези снимки. Като си спомнеше за младостта, изваждаше ги и си ги гледаше. Галеше медалите, спомняше си за войната в която бе участвал…Кой да знае че ги е сложил тук?

— По лесен му е бил достъпа до тях. Трудно се движеше напоследък и е решил да са по близо до него. — глухо промълви Стефан. Може би стана по добре така. Ще има с какво да го помним. На никой няма да ги дам. Тук и ще си стоят…

Нощта им мина тежко. Като че ли все още чуваха воплите му. Не можеха да свикнат с мисълта, че си е отишъл завинаги. На сутринта Стефан не се стърпя и излезе да се разходи из града. Пустото жилище го гнетеше. Трябваше да ходи, да се срещне с хора да се разсее. Градът обаче за него беше пуст. Топлото Великденско слънце не го зарадва. Настъпващата пролет не му правеше впечатление.

Мина през площада, пое по чистата измита алея и седна на една пейка срещу малката чешма. Един гълъб бе кацнал в коритото и пиеше на почивки вода. Стефан се загледа в него.

Гълъбът сякаш усетил погледа му изви глава, наклони я леко и загледа учудено човека. В тоя момент камбаната на старата черква запя тържествено великденската си песен. Гълъбът разпери криле и литна нагоре към върховете на еловите дървета, а на Стефан се стори, че сякаш вижда как литва душата на Ветерана. Чак сега вълнението го пребори. Така дълго сдържаната сълза се отрони и капна на белия камък. «Да! Отиде си! Наистина си отиде!» — промълви задавено.

Върна се около обяд. В жилището им имаше «гости». Балдъзата сновеше насам и натам из стаите. Любовникът и, дребно мизерно човече, беше облякъл някакъв костюм и се въртеше пред огледалото в коридора. Оглеждаше се от всички страни като при покупка в магазин. На закачалката бяха закачени други четири-пет костюма, още миришещи на нафталин.

— Стефчо, рекохме да вземем някои от тях, докато не се е досетил някой друг. На него вече няма да му трябват. — обяви балдъзата му. Любовникът и, широко захилен с една отвратителна мазна усмивка му протегна ръка за здрависване.