Алекс Болдин - Петък — пазарен ден

Зад немитите стъкла на прозореца на малката стаичка бавно просветна светлината на мъгливото ноемврийско утро. Някъде, от един далечен курник, изкукурига дрезгаво ранобуден петел. Проточената свирка на видинския влак почти разбуди дрипавия спящ човек. Той изсумтя блажено, обърна се на другата страна и тъкмо щеше да вземе по-горна носова октава, когато кресливия глас от високоговорителя, единственото комуникационно средство в това мизерно жилище, го разбуди окончателно.

— Днес е 26 ноември, петък. Слънцето изгрява в шест часа и четиридесет и девет минути. Продължителността на деня е дванайсет часа и седемнайсет минути. Дневните температури ще бъдат…

— У-у-у а-а-а! — широко се прозина Капитана. Почти събуден, той отвори най-напред едното си око, погледна застиналите на едно място стрелки на оплютия от мухи часовник, хлъцна анемично и тъкмо когато смяташе да продължи блажената дрямка, си спомни гласа от високоговорителя.

Днес е какво? О-о-о петък! За него това бе много важен ден от седмицата. Петък, както е прието по традиция в този беден градец е пазарен ден, макар че тази дума „пазаруване“ за него отдавна бе изгубила действителния си смисъл.

Пазарният ден, за Капитана, беше ден за оживление в собствения му „бизнес“. Как и защо се появи тази чужда дума в речника му, той почти не си спомняше.

Може би от задявката на оня познат инженер, с който се срещаха по татово време в Горна Баня, където и двамата ходеха да си лекуват бъбреците.

Когато се запознаха, в средата на една компания от майтапчии, оня го попита защо носи само зелено облекло. В желанието си да повдигне нивото на собствения си рейтинг, той излъга че е военен, като след втория въпрос уточни, че е капитан от запаса. Никой не му повярва на лъжата, но тя стана повод за да му лепнат прякора „Капитана“. Всички от махалата, в неговия западнал градец, го знаеха като Пешо-Либовчията, но за инженера той си остана „Капитана“. Както се разбра по-късно, Капитана бил пенсионер по болест и си изкарвал прехраната в едно малко, едва кретащо предприятие като нощен пазач. Зелените дрехи, които носеше бяха всъщност работните му дрехи които той никога не сменяваше, просто защото нямаше на разположение други. Много се хвалеше с успехите си сред женския пол, затова при всяка среща с инженера това бе и постоянната им тема на разговор.

Веднъж когато се видяха, Капитана носеше един полиетиленов плик със стари бутилки които смяташе да предаде в изкупвателния пункт на две преки от дома му. Бяха го съкратили от работа и мизерната инвалидна пенсия не му стигаше за нищо. Събирането и предаване на стъкления амбалаж не му носеше кой знае какви доходи, но му създаваше самочувствие и стръв за живот. При срещата с инженера този момент не убягна от погледа на майтапчията и темата за новия „частен бизнес“ на Капитана стана втората популярна тема на техния разговор.

И сега, след крясъка на високоговорителя, именно мисълта за тоя негов „бизнес“ внезапно му светна в съзнанието. „Бизнесът“ на Капитана неминуемо се свързваше с човешкото раздвижване около пазарния ден. На старото пазарище, в петък-сутрин, се трупваха много хора.

Някои за да погледат пернатата животинска стока, други за да се опитат да продадат и малкото ненужни неща които имаха, за да закърпят двата края в трудния си живот.

Продавачите прехвърляха ненужни кашони от велпапе към кофите за смет, обелваха и изхвърляха увехнали листа на есенното зеле, чистеха гнилите зеленчуци и плодове от сергиите. Тези дреболии бяха предмет на внимание на друг вид посетители чиито жизнен статус бе определено съмнителен. Тук човек можеше да си купи доста на сметка две-три яйца, както и да свърши един куп други работи, които не можеше да свърши на други места.

Тъкмо за тези неща си помисли Капитана и сънят му окончателно отлетя в миналото, някъде вдън горите тилилейски. Той си засвири фалшиво, под нос, някаква стара позната мелодия, приглади разрошената си сплъстена коса, почопли с пръст някакъв наболяващ го зъб в ощърбялата уста и след едно решително почесване тръгна уверено към вратата грабвайки пътьом двата полиетиленови плика.

Навън беше мъгливо и студено. Някой бе запалил събраната на купчини, окапала дървесна шума и давещия дим бавно и мързеливо се стелеше наоколо. Над бедния квартал едва — едва се пукваше мътна зората.

— Дие-е-е! — иззад ъгъла се зададе каруцата на Тошко — Ехото. Той шибаше немилостиво слабата изнемощяла кобила с не изтрезняла пиянска амбиция. Тя преплиташе крака и залиташе отмаляло наляво и надясно в неуспешен опит да избегне жилото на камшика.