Алекс Болдин: Петък — пазарен ден

— Скъ-ъ-по! — отново зацъка Капитана.

— Айде като за теб, по седем!

Капитанът видя, че работата действително опря до пазарлък и започна да отстъпва заднишком. Той естествено не можеше да си позволи чорбица от жива кокошка и затова реши, че не е добре да се задява с якия шоп.

— Че ти прекърша вратлето, бе помияр! — шопът естествено бе отгатнал покупателните способности на Капитана и очевидно не можеше да изтърпи задявката.

Мъглата около Стария пазар бавно започваше да се вдига. Колкото по наближаваше обяд, толкова по нарастваше пазарния шум и хорската глъчка. Всички павилиони бяха вече отворени. Нямаше празна сергия. Около магазинчето за сладкиши, където младата циганка зареждаше пластмасовите купички със сладки, се трупна народ. Цените бяха доста ниски и всякакъв що годе пресен сладкиш се изкупуваше и консумираше на крак. Пред магазинчето за хляб опашката от хора нарасна. Бяха пуснали топли банички и повечето от народеца, свикнал на тази утвърдила се с времето българска закуска, бързаше да засити огладнялото си гърло. По-нататък пък, от тясното прозорче на още по-тясно магазинче за безалкохолни напитки, зажаднели посетители на пазара купуваха евтина бира.

Бирата се купуваше с амбалаж, изпиваше се и обикновено амбалажа бе забравян досами някоя сергия. Едно пъргаво, младо момче от време на време излизаше от магазинчето и събираше празните бирени бутилки и ги нареждаше обратно по касите, демек стоката не трябва да се губи.

— Пешо-о, върви ли любовта бе!

Първоначално Капитана не осъзна, че тази реплика бе на сочена към него. Обърна се и видя засмяното лице на Киро, от вратата на кръчмето. Киро бе редовният му снабдител със стъклен амбалаж и Капитана не можеше да му се прави на обиден.

— Караме я някак! — отговори неопределено той и тръгна към него.

— Ще помогнеш ли да изхвърлим няколко бутилки в кофите? — Това бе явен намек за Капитана, че има подходяща стока и за него.

Той не се колеба дълго и бързо зареди единия полиетиленов плик. Не пропусна да му се усмихне и благодари. Някой, който добре го познава, би казал, че сега не е в настроение. Втренченият му врабчов поглед издаваше глад и раздразнение. Няколкодневната брада пък бе щръкнала напред, верен признак че бе готов за сприхав отговор или ругатня. Той заобиколи трите натоварени със стока леки автомобила и се озова до кофите за смет. В една от тях бе влязло дребно циганче и току изхвърляше навън я скъсана обувка, я стара дреха. Друго пък щателно препипваше изхвърленото и ако му харесаше го пъхваше бързо в голям пластмасов чувал. Край него изпосталяло черно куче, чиито ребра ясно се брояха, следеше с гладен поглед движенията на циганчето. Опитът го бе научил да стои на прилична дистанция. То очевидно беше техен спътник, който ги придружаваше навсякъде в похожденията им. Сега търпеливо чакаше своя дял от плячката.

— Хайде чупката! — Капитана бе забелязал няколко изхвърлени бутилки в една стара скъсана пазарска чанта, небрежно захвърлена досами единия контейнер. Циганетата отстъпиха с неохота. Запътиха се, следвани от кучето, към друг обект където щяха да продължат необезпокоявани търсаческите си изследвания.

Напълнил и двата плика с празни бутилки, Капитана завърши успешно първия си за днес бизнес курс. А сега следваше логичното действие, предаване на стоката и после… Е, онова после се знаеше! Нататък, в посока на ж.п.линията, на триста метра, се намираше изкупвателния пункт. Тръгна към него. През тоя ден го чакаха още много курсове.

Трябва да се отбележи, че откакто дойде демокрацията, магазинчето за стъклен амбалаж стана много посещавано. Собственикът му никой не бе виждал. Стоката приемаше една млада учителка по физкултура, завършила ВИФ с отличен, с много спортни награди по скално катерене и планинско спасяване. Безработицата я бе хвърлила безапелационно в този търговски бранш, който тя търпеливо усвояваше и усъвършенствуваше. Спортната си форма продължаваше да поддържа като всеки ден идваше на работа със лъскавия, вносен, велосипед — полубегач. По някое време Капитана, за да запази прякора си Либовчията, бе започнал да я задява. Това обаче не бе последвано от някакви реакции от страна на учителката, нещо повече. В една красива утрин тя му стисна ръката така, че той едва не изрева от силната болка. Този „нежен“ отговор от нейна страна бе подходящо обяснение на чувствата и към него. Когато се изправеше пред нея, той свеждаше поглед и мънкаше неразбрано. С боязън вземаше стотинките от изкупения амабалаж. Тази жена, без много приказки, му бе взела страха.