Алекс Болдин - Просякът

Лошо е ако кихнеш и се окаже, че няма кой да ти каже „Наздраве!“. Още по-лошо е ако го закъсаш и се случи да те ограби не кой да е а свой човек, роднина.

Това си мислех веднъж, когато шляейки се по Стария пазар пресмятах наум дали ще ми стигнат стотинките за един хляб и една бира. Тези не съвсем положителни мисли ми навея бродещата слаба и прегърбена фигура на моя съсед от третия етаж, дядо Райчо. Появата му като нов обитател на жилищния вход в старата ни кооперация бе неочаквана, както и бе неочаквано действието на предишния обитател на апартамента, Игнат.

Всички знаеха, че нещата между Игнат и половинката му не вървяха добре. Никой обаче не допусна, че Игнат ще продаде жилището си и ще изчезне от града. Всичко се случи, както обичаше да казва нашият бележит съгражданин и вече покойник Тошо Милионера, за време „аламинут“. Имаше някакви мебели, вехти и изпочупени които Игнат продаде или замени за няколко водки „Селект“. Целият вход изслуша с клюкарско любопитство среднощния скандал който Игнат вдигна като за последно на възлюбената си. На сутринта едно товарно такси отведе конфликтното семейство незнайно накъде. След няколко часа друго товарно такси спря пред входа и за време „аламинут“ беше стоварен друг комплект овехтели и изпочупени мебели заедно с новия обитател на апартамента, дядо Райчо.

Любопитните жители на старата кооперация поогледаха и поодумаха новия съкооператор само колкото да регистрират стандартния човешки и клюкарски интерес и с това събитието бе забравено. Нещата си тръгнаха пак по старото русло, сиреч в борба за хляба и сиренето, защото цената на тока пак се беше вдигнала и новата инфлационна вълна ръмжеше с жестоко озлобление към все още живите пенсионери.

Дядо Райчо, впрочем, нямаше въобще вид на дядо. Беше винаги гладко обръснат, чисто и спретнато облечен. Дори понякога слагаше вратовръзка, което пък навяваше мисълта за бивше високо социално положение. Той обичаше да се разхожда, отначало из квартала и Стария пазар, а сетне из центъра на града. Като че ли всичките му занимания се състояха в тези всекидневни разходки. Човек можеше да го срещне на най-невероятни места. Беше тих, мълчалив. Рядко говореше, само ако се случеше да попита за нещо, което нямаше как да научи от разходките. Никой не го посещаваше. Някой пусна слуха, че има две дъщери, но за три години никой не видя тези негови дъщери.

Беше един самотен, изоставен и странен старец. Странността му се изразяваше в затвореността на характера и неочакваните реакции когато някой го заговореше. На въпросите на питащите отговаряше кратко, едносрично и пак млъкваше.

Все пак един или двама обитатели на кооперацията успяха да се сближат с него. Това беше Джовани, безработният и отвеян ерген от петия етаж. Възрастната и приказлива баба Зоя от първия етаж пък видя в него умния и интелигентен човек. Заговаряше го при всяка среща и дядо Райчо, ни в клин ни в ръкав, трябваше да отговаря по някакъв свой оригинален начин. Разговорите между двамата обаче бе истинско шоу. Шоуто се състоеше във факта, че и двамата бяха малко глухи. Единият питаше за едно, а другия разбираше съвсем друго. Естествено отговорът се оформяше в духа на разгаданата мисъл. Както и да е, тези старчески кусури са така разпространени, че едва ли някой им обръщаше внимание.

Пръв Джовани пусна слуха, че на дядо Райчо му „хлопа дъската“. Бил го обвинил, че му е откраднал пет лева. Дали беше вярно? Не зная, но Джовани при своята безработица и гладория би се зарадвал не само на пет, но и на един лев. Някои мошеници окрадоха държавата за милиони, а дядо Райчо окрали с пет лева, смешно нали? На последния обаче не беше никак смешно, защото когато съзреше Джовани отдалеч, минаваше на другия тротоар или просто заобикаляше кооперацията за да не се срещнат. Така че сближението между двамата премина в негласна вражда. Оня слух за „хлопащата дъска“ обаче си остана. Не само си остана, но се и засили.

Мирното и кротко присъствие на дядо Райчо доби след време интересен и цветист оттенък. На третата година от заселването си в кооперацията старецът се превърна в контактна личност. Тая контактност се прояви в една жалка и презряна от хората форма. Неусетно, никой не разбра как и защо, бай Райчо започна да проси…

Сутрин или вечер, на входната врата на някой от кооператорите, се позвъняваше. Гостът обикновено се оказваше дядо Райчо, пристъпящ смутено от крак на крак с чинийка в ръка.