Алекс Болдин: Просякът

Влезе вътре, отряза едно парче наденица. Сложи го в голям къс хляб. Сипна в едно малко старо лимонадено шише купешко вино. Не пропусна да го долее с вода. Взе от чантата една ябълка и се запъти към входната врата.

„Ето душице! Вземи! Утре е Коледа. Да хапнеш и ти като хората. Пийни и помени Господа. Той е нашият Спасител!“

„Благодаря госпожо! Много ви благодаря! Много ви благодаря!… Много…“

„Нищо, нищо! Хапни със здраве!“

Дядо Райчо затътра нозе нагоре по стъпалата към стария си и беден дом. Там го чакаше внука му. Чакаше го за да му вземе пенсията. Щеше вероятно да му вземе и храната. Безсъвестните хора нямат жалост нямат и мярка.

Голяма бе изненадата на баба Зоя когато входния звънец иззвъня. Нямаше кой да я търси по това време. Тя тъкмо беше разопаковала хранителните продукти и се канеше да си приготви Коледната вечеря.

На вратата се оказа непознат младеж. Той се олюляваше. От устата му се точеше лига. Погледът му не можеше да се фокусира.

„Мооо-ем… ли? Моо…? Да ми даеееш дваееесет стинки? За кафе…!“

Бабата се стъписа. Този посетител я уплаши.

„Аз… Аз съм приааатл и шъъъ ти ги въър…на! Дай… стииинки, ма!“

„Да ти ощурее главата, пияницо с пияница! Марш! Марш от дома ми! И да не си посмял повече да звъниш. Ще повикам полиция!“

„Абе, баааабчко! Кво си сс разфуччч…ала ммма! Занаааш ли ако та… цаппп… на?“

„Марш бе непрокопсанико! Марш!“

Тя тресна вратата и заключи с трепереща ръка. Входният звънец няколко пъти настоятелно звъня а след това спря. Един ритник разтърси вратата и шумът затихна.

Отмина Коледа. Отмина и Новата година. Отмина с невъобразима пукотевица на пиратки и фойерверки. Не зная какво беше „новото“ на тая Нова година, но телевизиите пощуряха с хвалбите си за влизането ни в европейския съюз. Какво ли щеше да бъде това българско членство? Вероятно с европейски цени и мизерни български заплати, с нова емиграция и с енергийно-токови изненади. Не ми се мислеше по тези въпроси. Не вярвах, че нещо коренно ще се промени.

Една седмица след новогодишните празници пред кооперацията спря камион. Две ниски трътлести жени товареха мебели. Край тях се суетеше дядо Райчо. Събитието не убягна от погледа на баба Зоя. Тя се показа на терасата и се опита да завърже с тях разговор. Едната се оказа по словоохотлива.

„Дядо Райчо си заминава на село! Отвеждаме си го във Върбица. Ние сме от там. А апартамента ще дадем под наем. На сина ми му трябват пари за кола, а стареца може да си живее и на село.“

„Ама знаете ли? Много добре правите. Той тук ще умре от глад. Там ще има кой да се грижи за него.“

„Ще го храним, ще го храним… И на стол ще го запишем, ако не му хареса нашето ядене! Не зная как ще почистя тая пущина! Овонял е всичко. Опикал е всичките си панталони. Смрад е та се не трае.“

„Ама какво говорите? Аз преди Коледа влизах в стаичката му. Много чисто държи. Топличко е, чистичко е, а и той е много спретнат.“

„Множествена склероза има. Само се тъпче с ядене. Яде, яде без мярка, докато се посере.“

„Госпожо, та той няма какво да яде! Ако не сме няколко съседа да му дадем ядене ще умре от глад.“

„Добре е да си се прибере на село. Там са приятелите му. Ще има кой да храни кокошките и да забърква попарата на прасето…“

Баба Зоя млъкна натъжена. Стана и мило за стареца. Беше свикнала с неговия малко тъжен и глух глас. Тя се размисли за своята съдба. Какво ли я чакаше и нея…? Помаха му с ръка, усмихна му се окуражаващо и затвори прозореца.

След десетина минути камионът заръмжа, захлопа, задрънча. Потегли тежко, а след това настана тишина, една тъжна и страшна тишина.

© 2007 Алекс Болдин

Източник: http://bgstories.athost.net

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4993]

Последна редакция: 2008-01-25 11:38:52