Алекс Болдин - Просякът

„Може ли да ми сипете малко супичка, ако обичате?“

Това беше стандартният му въпрос. Кооператорите, още по-притеснени от него, вземаха чинийката и я пълнеха с храна, кой каквото имаше. Всичките, до един, макар и бедни хорица бяха състрадателни и му даваха храна със съжаление и от сърце. Той не забравяше да поблагодари. Дори го правеше много изразително с подчертана любезност.

След време някои от тях започнаха да му отказват и хлопват вратата. Само баба Зоя и пенсионираната прокурорка от четвъртия етаж не го отблъскваха. Прокурорката дори слагаше по цяла тенджера супа да готви специално за него. Тя получаваше висока пенсия и не се скъпеше да го храни. Децата и внуците и бяха далеч и нуждата да се грижи за някого беше повече от актуална. Баба Зоя пък с милостивото си сърце дори ходеше до бедничкия му дом за да му носи чинии с останала от предния ден храна, която не можеше да изяде.

Кооператорите недоумяваха как такъв спретнат и изискано облечен човек може да проси. Разпитваха го, искаха да разберат причината. Той отговаряше по един и същ немногословен начин. Внукът му го посещавал и го крадял. Откривал мястото където държи пенсията и я отмъквал цялата.

„Глупости!“ — твърдеше Джовани. „Тая откачалка не знае къде да иде за да си вземе пенсията!“

Баба Зоя се нуждаеше от диетично хранене. Тя ходеше всеки ден около обяд в единствения диетичен стол на града с две съдинки за храна. Веднъж, много учудена, видя дядо Райчо на опашката пред шубера. Някой му бе казал за тоя евтин стол, посещаван предимно от болни и пенсионери. От тоя момент дядото не пропускаше да го навести около обяд.

Баба Зоя беше много любопитна жена и след като получи храната си, седна край една отдалечена маса за да види какви действия ще предприеме нейния съсед. Когато му дойде ред, дядо Райчо запристъпва от крак на крак и смутено заговори готвачката която разсипваше храната.

„Може ли малко супичка? Много съм гладен!“

„Къде са ти купоните бе дядо?“ последва ответния въпрос.

„Нямам пари! Може ли малко супичка?“

„Без купони не даваме!“

Старецът се засуети, каза си своето „Извинете!“ и седна търпеливо на един стол. Вероятно щом се разнесеше опашката, щяха да му сипят чиния супа.

Една друга възрастна жена която сглобяваше в момента съдинките си за храна на същата маса, доловила погледа на баба Зоя, обясни: „Какво, главния счетоводител ли гледате? Закъсал го е здравата. Проси от всички, ту стотинки, ту хляб. Като огладнее около обяд и идва. Свикнали сме му. Жалко, но за това трябва да се срамуват децата му. Има ли деца няма ли…? Кой знае?“

„Има две дъщери. Живеем в една кооперация, но от доста време никой не ги е виждал.“

Тя стана с усилие и бавно тръгна към изхода.

„Боже, Боже! Да не ми се случва!“ — пророни тихо и съжалително.

Баба Зоя бе много състрадателна жена. Малката и пенсия не стигаше за нищо. Едва смогваше, с помощта на сина си, да изплати месечните вноски за парното и тока. Въпреки това, имаше ли нещо в излишък, най-вече храна, обичаше да го сподели с другите.

Имаше си и любимец, котарака Пешо. Той редовно обикаляше, безчет пъти на ден, района пред терасата на апартамента и. След настойчиво мяукане, винаги биваше възнаграждаван с нещо вкусно.

Той беше едно деликатно котешко създание. Кафяво-черната му тигрова козина бе чиста и старателно облизана. Пешо беше любимец на още една пенсионерка от съседния вход и тоя факт му се отрази по един прекрасен начин. Имаше охранен и доволен вид. Пристъпваше тежко и с достойнство. Чупеше таз, гъвкаво правеше завоите, издебело и нежно мяукаше когато е гладен. Чуеш ли го, просто сърцето ще ти се скъса. От време на време забягваше на изследователска обиколка чак до ламаринения фургон на Любен-обущаря. Младият майстор пък от своя страна бе фен на пилешкото месо. Разбира се и Пешо стана фен на пилешките кости.

Някъде късно след обяд, когато Кольо — електротехника отвореше дюкяна за ремонт на перални машини, Пешо тутакси отгатваше събитието и по неведоми пътища моментално се озоваваше там. Естествено опитваше рибешките глави, които електротехника пазеше специално за него. Мяукаше, мъркаше и дъвчеше бавно и деликатно, като французин на императорски банкет. Той бе така фино усвоил техниката на просия, че винаги печелеше. Имаше си и конкурент, черния котарак от парната абонатна станция. Последният пък беше много завистлив и много изнежен. Завистлив, защото трудно си намираше храна, а изнежен защото в повечето време пребиваваше на топло в абонатната станция. Там естествено беше неговото царство. На два пъти Пешо се опитва да се промъкне вътре, просто така за да се постопли. Амии, къде ти!