Алекс Болдин - Този майски дъжд

— Откъде друга бе, майка му стара. Кой е мислил, че ще ми са нужни две отвертки?

— Аз имам в чантата, спокойно. Ще ида до джипа да я взема. Нали знаеш, че с тая чанта не се разделям. В нея има от пиле мляко. Само се вземи в ръце, иначе тоя петък наистина ще бъде нашата Голгота. Тук нерви не се искат. Действува се спокойно, за да има резултат.

Тръгнах към джипа. Гуменките ми се хлъзгаха в тревата. На преливника трябваше да прекрача един бетонен трап, достатъчно дълбок и достатъчно широк за да ме накара да се разколебая. Причината за колебанието бе, че от високото получавах световъртеж. Краката ми се сковаха отведнъж, и без сам да го желая, спрях точно над дълбокия трап. Чантата ми, преметната през рамо, застрашително се люлееше с едничкото желание да се изхлузи и да се хвърли надолу в бистрата и пенлива вода. Хванах се за един ръждив болт в отсрещния бетонен стълб и направих страховитата повторна крачка. За злощастие мократа ми от роса гуменка се подхлъзна и моя милост, с елегантния жест на акробат, направи непринуден шпагат над дълбокия ров. Цялото ми тяло се разтрепери. Представих си как се хвърлям надолу. Ония горе щяха да чакат, да чакат, пък щяха да дойдат за да видят какво става. Ще видят, ама аз щях да бъда със счупени крака долу в канала.

— Леле-е-е! Майка му стара! — подхванах Ицковия рефрен! Протегнах внимателно ръка, обгърнах бетонния стълб и с последни усилия прекрачих канала. Уф! Май се размина!

— Какво стана бе, Омбре? Проспа ли се в тоя джип? — посрещна ме Ицко.

— Остави! Гледах във вира дали има риба.

— И какво? Има ли?

— Има! Мренки! По трийсет сантима парчето!

— Па да беше наловил няколко. Ние щяхме да чакаме. Но ония от енергото нямаше да чакат. Ще пуснат високото напрежение и ще се хванем за палците.

— Говориш глупости бе дребен! Май не си ходил скоро на изпит по безопасност. Как ще го пуснат ако не им поискаш включване. Нали има правилник бе! Е-е-й!

Ицко се усмихна със своята дежурна младежка усмивка. Нервността му бе преминала. Взе отвертката от ръцете ми и разшири дупката, пардон отвора на рейката. След това стъпи отново на паянтовата стълба и я монтира на разединителя.

— Стана бижу! Ама вижте бе! Истинско бижу! — Той бе радостен, че работата бе свършена добре. Проблемът го бе мъчил месеци наред, а сега изведнъж вече нямаше проблем.

— Хей това е работа, пичове! Майка му стара! — плясна се по бедрата Ицко.

Събрахме багажа и се оттеглихме от проклетия обект. Казват че тук е имало божие благоговение. Може и да е имало. Кой знае? Но не и в ден петък, на дата тринайсети.

Накачихме се на джипа. Аз си заподсвирквах „О соле мио“, а компанията се разбъбра по теми касаещи манастирското имане и манастирските софри.

— Бисо, давай към кулата. — провикнах се за да заглуша шума на мотора.

— Хей, вие не знаете какво правите бе хора? — отново започна Ицко. Тая проклетия ще ни вземе здравето. Малко ли ни беше с тоя изолатор?

— Ице, ама така не може. Ние ти помогнахме досега, а когато трябва да свършим и нашата работа биеш отбой.

— Ама не мислете че нямам желание бе хора. Ще направим всичко само че на тоя ден…

— Добре де! Чухме вече. Петък — тринайсети. Стига вече!

Ицко млъкна умислен. Повече и не продума. Умълча се. Небето на запад започна да тъмнее. Лека мъгла се спусна от билото на далечната планина. Тя падаше надолу като бяла пелена, бавно и неусетно. Времето напредваше. Трябваше бързо да свършим монтажа за да можем да хванем видинския влак в седемнайсет часа за града.

Ето я и водната кула. Изправила е бетонната си снага високо в небето. Ята от лястовици се виеше около наклонения и покрив. Ицко извади ключовете и отключи стоманената врата. Вътре беше хладно и сумрачно. Закатерихме се по извитата тясна, стоманена стълба към върха. Всеки бе взел в ръце достатъчно тежък багаж и бавно пристъпваше. Няколко лястовици се рееха във вътрешността на кулата. Във въздуха се мяркаха птичи пера. Стъпалата бяха побелели от птичите изпражнения. Няколкото тесни прозореца хвърляха оскъдна светлина по дебелите вертикални тръби. Стремях се да не гледам надолу. От височината ми се завиваше свят. Най-сетне се изкачихме на тясната циментова площадка. Излязохме през тясната врата и се озовахме пред една почти вертикална стълба. Катерехме се нагоре задъхани. Бетонната чаша бе побеляла от преливалата вода. Някъде горе високо, от стоманените тръби се изливаше шумно струя вода. Тя не се виждаше, но шумът и бе достатъчно силен за да не можем да си чуем гласовете. Липо се качи по стълбата към ръба на бетонната чаша, разгледа резервоара и започна да разпъва проводниците на датчиците. Ицко привърза кабела, а аз монтирах връзките в таблото. Всеки си знаеше работата и всичко ставаше бързо. Най — накрая включихме апаратурата и се заслушваме в сигналите на портативната радиостанция. Като че ли всичко бе нормално. Звукът се лееше на равни интервали, спираше отривисто и отново започваше. Да, нямаше грешка. Всичко бе нормално. Тръгнахме надолу.