Алекс Болдин: Сини оазиси

Беше мека септемврийска вечер. Чочо се бе опънал блажено на тесния диван, пред светещия екран на стария телевизор и упорито се опитваше да влезе във фабулата на поредния латиноамерикански сапунен сериал. „Упорито“ беше силна дума, защото непреодолимата дрямка решително го обсебваше. Той беше готов вече да и се предаде, когато телефонния звън го стресна.

Звънтящото като камбанки гласче на Люлю отекна с познатия тембър в ухото му и окончателно го разсъни. Люлю беше съученичката му от детски години, която като него, с отчайваща решителност, отказваше да свързва брак с индивид от другия пол. Преди около двайсетина години, след кончината на майка и, събра набързо багажа си и се запиля по София, за да търси обрат в живота си, който и до тоя момент така и на настъпи. Виждаха се два три пъти в годината, когато командировките и я довяваха към родния град. В такива моменти не пропускаше да му завърти един телефон. Срещите им, в някое уютно малко заведение, край пълната халба бира (това бе любимото им питие) бяха нещо като уютен оазис на отмора и отпускане. Те им даваха възможността да излеят онова натрупано огорчение от живота, което се бе събирало с течение на годините и бе стегнало немилостиво душите им.

С Люлю преди години имаха и по-емоционални преживявания. Тогава нейното телесно тегло беше някъде около стоте килограма. Сега, с тези сто и петдесет, бе почти невъзможно.

Приятелството обаче си е приятелство, особено когато приемаш другия такъв какъвто е и не се стремиш да го променяш по свой тертип. Това важно правило спазваха и двамата и им бе леко и безконфликтно.

Люлю имаше силен, почти мъжки характер. Владееше прекрасната дарба да се харесва и събира хората. Подобно на килограмите си, имаше широка, жизнерадостна и както се казва „ларж“ душа. Тези и качества Чочо бе оценил още навремето, по достойнство. Така че, обаждането на Люлю, след половин година мълчание, моментално го изтръгна от дрямката.

— Къде се загуби бе душице! — извика той с неподправен възторг.

— Тук съм си от една седмица!

— И да не звъннеш поне един път!

— Занимавам се с едно бебе. Преди пет минути го изчипках!

Чочо не можеше да повярва на ушите си. Люлю и бебе! Тя нямаше наследници, за да бъде баба. Каква ли бе тая нова шантава идея?

— Племенницата ми си има дъщеря и сега четири баби я обслужваме!

— А-а-а, ясно! Е, и какво, справяш ли се?

— Без грешка съм! Да видиш само какво е сладичко-о-о! Как, гука, гука…!

Чочо си спомни, че Люлю имаше няколко племенници. Едната се бе омъжила за някакъв французин и живееше в Лондон. Сега трябва да са дошли на гости на бабата, тоест при сестрата на Люлю.

— Много време не си се обаждала! Какво става с теб?

— Почти два месеца съм в отпуск. Ходих и до Швейцария, на екскурзия. След няколко дена ще започна работа.

— Ти ме преби! Откъде събра толкова много пари?

— Нали знаеш, че не жаля парите. Печеля ги и като ги имам, не му мисля много, ходя на екскурзия! Донесла съм една чанта с картички и снимки. Хайде да се видим, за да ти ги покажа.

— Ще мина утре вечер към теб, по хладина!

— Добре, тъкмо ще поканя и Сиси, че и нея не съм я виждала.

Сиси беше другата им съученичка, третия член на традиционната им компания. Преди около 40 години всички момчета от класа им се бяха прехласнали по нея, защото тя бе действително красиво момиче. Но какво ли не прави времето и свързаните с него лоши обстоятелства. Продължителната безработица, безграничното доверие към хората бяха си направили традиционните шеги с нея. Сиси почти се бе отучила да яде. Чувствителната и душа се бореше непрекъснато с неправдите, реални и нереални, докато накрая се озлоби и не можеше вече да усеща, очебийната за другите разлика, между доброто и злото. Ведрата усмивка все по-рядко я посещаваше, а кльощавата фигура и смръщеното кисело изражение на лицето не и правеха вече старата реклама на пленително същество. С една дума, Сиси си оставаше Сиси — „бижуто“, единствено за някои от нейните полусклерозирали съученици, които все още не можеха да се примирят с ехидно настъпващата старост.

На следващата вечер Чочо обу почти новите дънки и огромните, модерни китайски маратонки, цапна се малко с бръснарски одеколон, парфюма отдавна го бе свършил и тръгна „за да види Люлю“. На път си спомни, че ще гледа швейцарски картички. Попипа се по джоба. Да бе, пак си бе забравил очилата! Карай, Люлю ще му услужи с нейните, които са с почти същия диоптър.