Алекс Болдин: Сини оазиси

Полупрозрачната завеса на прозореца на Люлю се разлюляваше от вятъра. Зад нея, широката фигура на съученичката му се рееше без цел, насам и натам. Подсвирна…

— Много си подранил! — звъннаха гласовите и камбанки отвътре. Люлю очевидно бе изненадана или се направи на такава. Пак не се бяха разбрали за точния час на срещата. Това не им бе за първи път.

Почти винаги когато я чакат, Люлю загубва решителност и целенасоченост в действията си и без сама да го иска, започва да се мотае. Чочо се заплесна в голямото орехово дърво пред къщата. Подскокна, откъсна си два три зелени ореха, счупи ги с крак, и се съсредоточи върху тяхното съдържание. Това му помогна да изчака безпроблемно оня половин час, който бе необходим на съученичката му, за да се приведе в съответния желан външен вид.

— Когато най-сетне тя се показа на входната врата, той подсвирна от изненада.

Ти си станала много елегантно маце! — това бе дежурния му комплимент към нея, защото знаеше, че комплекса към собствената и пълнота е изтънен до струнка. Всъщност изненадата му бе не от нейната елегантност, а от допълнително увеличените размери на ханша и особено на бюста. Появилата се тройна брадичка, принуждаваше лицето и постоянно да гледа нагоре, към свежото септемврийско небе. Люлю носеше в ръцете си две чанти. Едната се оказа пълна с картички и снимки от Швейцария.

— Всеки момент ще дойде и Сиси! — уточни тя.

— Идва винаги с дежурното закъснение! Я да видим къде си ходила из Швейцария! — Седнаха на един каменен парапет и се задълбочиха в разглеждане на снимковия материал.

— Тц-тц-тц, какъв Балкан, какви замъци! — не можа да се въздържи Чочо.

— И аз цъках така когато ги видях.

— Как се е запазило всичко това?!

— Не е имало война на тяхна територия и най-важното, хората не са с комунистическо съзнание. — За последното Чочо не бе съгласен. Фанатизираната седесарска душа на Люлю утъждествяваше всички нещастия на българина с комунизма. Всякакви доводи в друга насока я караха да почервенява от гняв. Тя навярно свързваше и своите неудачи в живота с комунизма.

Сиси изповядваше абсолютно същите убеждения с тая разлика, че когато си спомнеше за годините, в които е била комсомолски секретар, неволно намаляваше темпото. В някои моменти, слушайки ги да спорят на тая тема, Чочо го обливаха ледено-сини вълни на ужас.

Някъде в далечината, по улицата, се появи една позната фигура. Двамата се бяха така увлекли в гледане на изгледи, че не забелязаха как Сиси цъфна край тях.

— Ха, Сиси! Здравей! Ех, каква хубавица си станала! — пусна дежурния си лаф Чочо. Сиси естествено бе възхитена от комплимента. Повдигна суетно изскубаните си до кожа вежди и разтегна постоянно сбърчените устни в някакво подобие на усмивка.

— Уф, Чочо! Толкова време не съм те виждала!

Всъщност те се виждаха доста често, почти всяка седмица. Но виждането беше открак, в движение, придружено само с едно махване на ръка и поздрав. Трябваше да дойде Люлю от София за да организира срещата. Умееше да разпали спомените им и да събуди носталгията от детството.

— Е, къде ще ходим сега? — зададе специалния въпрос Люлю.

— На мен ми се яде риба! — подскочи и запляска с ръце Сиси. Чочо се попипа неволно по десния джоб на карираната си риза, там където пазеше оскъдните си две левчета. Вчера, зъболекарят го изненада с предложението за нови крайни, скъпи, зъбни коронки. Цената, която му поиска бе колкото цялата негова месечна заплата. Срокът за внасяне на сумата бе след два дни, след което го очакваше едноседмичен глад до получаването на аванса. Двата лева в джоба пазеше като два безценни скъпоценни камъка. И сега, смутен до немай къде, трябваше да признае, че не можеше да реализира своя паричен дял в срещата.

— Да знаете, че в момента събирам пари за зъбен ремонт.

Имам само колкото да пием по една евтина бира без пържени картофки. — смутено изясни своето финансово статукво той.

— Няма проблем, аз ще черпя! — тържествено заяви Люлю. Съучениците и видимо си отдъхнаха с облекчение. Сиси, от един месец насам, отново бе останала без работа. Това неминуемо се бе отразило на външния и вид. Приличаше на жена, току що напуснала концлагера Аушвиц. Бяха я изхвърлили от наетия самостоятелен офис, поради невъзможността да заплати наема за помещението. Живееше сама и Чочо не можеше да си представи с какви средства се препитава. Трябва да и е много трудно!

— Иска ми се обаче да идем там, дето няма да слушаме чалга. — уточни Люлю.