Алекс Болдин: Сух живот

Кафето което Мичо изпи на рано отворения павилион до ж.п. гарата бе наистина добро. От ободрителните свойства на тази течност краката му като че ли подобно на навита пружина, си ходеха сами. Вече се бе развиделяло. Той топуркаше надолу, по прашната пътека, досами „линията“ в посока на лозята, нарамил старата светлозелена алпийска раница. Не беше в негов стил да се излежава до късно. Пукнеше ли зората, бе вече на крак. Безработицата сериозно го мъчеше. Нямаше пари за нищо, дори за сутрешния вестник или за любимата триъгълна баничка. Но за кафе можа да събере.

Беше краят на август. С една дума, времето за традиционния сезон на компотите. Там някъде в един шкаф на апартамента му се мотаеше някакво мизерно кило захар, пазено специално за тоя момент. Ами плод? Да бе, плод имаше колкото си щеш. Целият пазар бе натежал от праскови, ябълки, сливи и какво ли още не. От известно време Мичо отбягваше да минава оттам, тъй като му се завиваше свят. Завиваше му се свят не от плодовете а от цените. Те според него бяха винаги високи, недостъпни, кожодерски и т.н. За човека без пари всичко е скъпо. Така си е! Ами тогава, помогни си сам за да ти помогне и господ. За какво да си помогне ли? За да си намери работа? А-а-ми глупости! Работа по принцип в тоя западнал край на България не се намира. Така казваше всеки втори негов съгражданин. Но онова нещо дето не се сади и расте от край време, винаги ще се намери.

Сега е времето на горските плодове, тоест на дренките, къпините и другите благинки които майката природа ни е дала. Един дренков компот в жегата, с бучки лед в чашата е едно истинско бижу.

Преди няколко дни Мичо обра с вещина един къпинак около близкото село. Тази сутрин обаче, е на тема „дренки“. Знаеше къде ги има, кога зреят и какви сортове са. И какво? Оставаше само да иде и да си протегне ръката. От това по-лесно, здраве му кажи! Въобще не го мързеше за такива начинания. Дори липсата на компания не го притесняваше. Свободата, с една дума, бе по-пълна. А времето, от сутринта е едно…божествено! След падналия нощен дъжд се чувстваше една хладина, една свежест. Беше леко облачно, абе… само за дренкобер!

Като говорим за принципи, трябва да споменем и за още един негов принцип, по-точно предпочитание. Принципът се състоеше в това, че Мичо не обичаше жегата. Имаше ли жега не го търси за нищо. От жегата много се потеше и всичко лепнеше по него, както обичаше да казва в такива случаи, „Кофти история!“. Но тази сутрин, по негова преценка, време е би-и-и-жу.

Той бодро топуркаше по прашната пътека за лозята и леко си подсвиркваше някаква любима латино — мелодия. На изток над облите върхове на Веслеца, лозарската планина де, се бе пукнала една прекрасна розова зора, която допълнително му повдигна настроението и го обвея с освежителна бодрост. Ходеше с лекота по „линията“ край едни високи колкото човешки ръст изсъхнали магарешки тръни и край нехайно изсипани купчини боклук. Нечия ръка се бе опитала безуспешно да ги изгори, но само бе запалила изсъхналата полска трева наоколо. Екологичните му пристрастия този път не избухнаха, но оставиха очебийния факт за по късен коментар. „Линията“ ли?

Това е един насип, който по времето на партийната ръководителка Цола Драгойчева, бе оформен по бригаден принцип от почти всички трудещи се на града. Идеята бе, по късно по това трасе да мине ж.п. линия за гр. Оряхово.

Тази идея така и не доби реални очертания. Пътят по „линията“ безспорно бе най-популярния и кратък пеш път за лозята. Винаги го предпочиташе когато ходеше натам.

След не дълго време премина по мостчето на потока, на чието име бе наречен най-големия квартал на града и стъпи на околовръстното шосе. Зад него изправяше чело лозарския масив.

Тук обаче, по една случайност един грамаден турски тир едва не го премаза. Движеше се толкова тихо и бързо, че успя да го види едва в последния момент. С енергичен и бърз отскок Мичо премина последния метър от шосето.

— Е-еха-а, и този път му се размина на безработния гяур!

Такава пустош се оказаха тия лозя. Много и красиви къщи, коя из коя по мераклийски натъкмени, сега бяха напълно обезлюдени. Оня ден си говореха с един братовчед, за престъпните обирджийски шайки от които нямаше спасение. Изплашените лозари още по светло си хващаха пътя за града и не смееха да замръкнат, наплашени от бандитите до смърт. Обираха и пребиваха оня който им се противопостави. Няма полиция няма отърване.