Алекс Болдин - Сух живот

— Ти ми викаш по име! Откъде ме знаеш?

— Преди малко говорихме с Васко, та той спомена за тебе.

— А-а, да. Цял ден се мотае наоколо. Не вземе да ги натири тия кози и да хване и свърши някоя полезна работа.

— И друг път съм идвал при теб. Помниш ли ме? — Човекът се взря в Мичо, устните му се разтегнаха в усмивка и каза. — Ти не идва ли миналата година насам.?

— Беше преди три години. Навремето дядо ми бе получил от общината ей оня парцел и се мъчеше да го обработва. Не му стигнаха силите и се отказа.

— А-а, помня го стареца. Аз първи направих къща тук, още през 64-та година. Преди време, наоколо имаше много комшии. Сега виждаш ли какво е мъртвило?

Едно момче купи по миналата година онова лозе над мен. Брои два милиона, а може и три, но цяло лято не се е мярна. Всичко което насади, треволяса и буреняса.

— Вярно ли е това за обирджийте. Че човек не може да замръкне на лозе.

— То си е така ама аз не мърдам от тук. Няма къде да ходя. Тук си ми е добре. Сам съм, хей с онова куче.

Едно рижаво космато куче се бе показало зад къщурката, оплезило език, приятелски махащо с опашка. То бе старо като стопанина си и кльощаво като него. Човекът бавно продължи по захванатата тема.

— Преди няколко нощи дойдоха едни с камион. Бяха четирима. Кучето лае та се къса. Излизам аз, викам им. А един току изръмжа. — Що не си траеш, че ако ти дойда…! Нямаше какво да сторя. Влязох си вътре. А тоя комшия под мен умря. Лозето му запустя. Миналата седмица като ходих да си взема пенсията се видях в пощата с дъщеря му. Разказвам и за къщата, за лозето. А тя, казва. — Ако някой пита за него обади ми. Ще го продам! Никой вече не ще да се вестне насам.

— Тези коренища не те ли изморяват? — Без да иска Мичо подхвана любимата му тема.

— Да знаеш само как хубаво горят и колко жар правят. Ето виж, това е ясен, той най-бързо изгаря. А това е дъб. Докато го разцепя силите ми се вземат. Виждаш ли тази цепнатина на коренището. Един удар по нея и е готово. Я ела да видиш нещо. — Човечето отваря входния вратник и повежда госта си към малкия сайвант. — Гледай какво нещо е… — Вътре коренищата, ситно надробени, старателно бяха подредени на правилни редици чак до покрива. Личеше си меракът на тоя човек. Явно го правеше с голямо удоволствие. — До зимата ще го напълня.

Мичо, бръкна в джоба си, извади два ментови бонбона и подаде единия на събеседника си.

— Заповядай! Винаги ги нося със себе, заради кръвното.

Човекът отначало отказа, но след това размисли, взе бонбона, бавно разви хартията и с неуверен жест го пъхна в устата си. Недоверието между тях се бе стопило.

— А вода от къде взимаш?

— Тук няма вода. Нося я е-е отдолу, от кладенчето. Но сега от тази суша и то почти пресъхна. Имам малко искаш ли?

— Не, не! Като слизам надолу ще се отбия до него за да се напия. Че как я караш така без вода?

— Ами карам я. Свикнал съм. Сух живот…!

— Нощес в града валя, та чак до градушка стигна.

— Видях! Мина на облак, изля се и отмина. Но тук забрави да капне! От месеци не е валяло. Всичко изгоря! Земята се напука от суша!

— Пешо, време ми е да тръгвам.

— Ако искаш хе-е по долу има много дренак. Вчера едни момчетии ги гледам, че беряха.

— Не-е, стига ми. Ще вървя!

— Па мини от тук, че е по пряко!

— Жив и здрав да си Пешо! Догодина може пак да се вестна насам.

Мичо свърна по тясната, обрасла със суха трева пътека. Обърна се. Дървосекачът и кучето му стояха един до друг, загледани в него. Кучето се напъна и лавна пресипнало. Той им помаха с ръка.

Мина край една редица от стари лозя. Навсякъде наоколо се стелеше мъртва тишина. Неочаквано звънки удари на чук по наковалня го стресна. Обърна се… Една много красива вила, обкована с лакирани чамови дъски, се гушеше между няколко борови дървета. Три залепени един до друг некролога на починала жена се белееха на стената и. На върха на вилата на висок пилон се ветрееше скъсана мъжка риза, пригодена като плашило. Няколко такива плашила се ветрееха из лозето.

Човекът явно бе взел активни мерки за защита срещу пернатите грабители. Звънките удари на чука продължаваха. Какво ли кове толкова?

Тук наоколо трябва да е кладенчето. Мичо се повъртя малко, но като не го откри продължи надолу.

Слезе на шосето. Пресече потока и се запъти към града. Слънцето бе напекло немилостиво. Минаваше обяд. Задъха се. Така да не обичаше тази жега. Полето пред него бе пожълтяло от изгорелия от слънцето бурен. Малко стадо от крави бе запладнило до почти пресъхнала вада. Кльощава крава, с голям меден хлопатар, ожесточено клюмаше глава, нагоре-надолу, опитвайки се неуспешно да пропъди досадните мухи. Хлопката и звънеше силно и огласяше всичко наоколо. В далечината, в трепкащата мараня се сивееха постройките на спрелите пустеещи заводи. На висок електрически стълб чернееше щъркелово гнездо. То явно бе достроявано от птиците всяка година защото се бе така разраснало, че бе счупило носещия порцеланов изолатор и проводника висеше някак неестествено встрани заедно с него. Една конска каруца, натоварена с насечен вършинак, бавно се промъкваше между бурените. Край нея подтичваше младо жребче. Каруцарят седнал върху купата, приведен напред, лениво размахваше от време на време късия камшик.